Поощренията – „инструкции за употреба”
Колко пъти днес критикувахте детето и неговото справяне? Колко пъти поощрихте детето си и го похвалихте? За съжаление, повечето родители ще направят по-дълъг списък, отговаряйки на първия въпрос.
Често в кабинета и в
www.e-therapy.bg чувам от родителите думите „ама ние не го правим за лошо, то е за негово добро”. Знам много добре и другата родителска премъдрост, че „никой не мисли зло на детето си”,. Но нима детето прави „злини”, защото е лошо и го иска? Просто има нужда някой да го хване за ръка и да му покаже кое е добро и кое е лошо. Това може да се случи по различни начини – чрез поучаване, чрез четене на лекции, чрез личен пример, чрез наказания или чрез поощрения.
Поощрение и самостоятелност
Самостоятелността на детето е ограничена от неговата възраст. Ролята на родителя е да предоставя възможности детето да проявява самостоятелността си. Детето ще се научи много по-бързо и ефикасно от т.нар. естествени последствия, вместо да бъде постоянно спасявано или наказвано от „родителя-сянка”. Когато се сърдиш, пропускаш да си играеш и забавляваш, когато цопаш в локвите ще трябва да се приберем, за да се преоблечеш, когато не искаш да ядеш, оставаш гладен. Тези последствия са прости и ясни и децата много бързо ги разбират.
Поощрение и инициативност
Поощрението е важно за инициативността на детето. Колкото повече се поощрява едно дете в дейностите си, толкова повече се грижим за нестихването на познавателния му интерес (който е двигател във всяка възраст). Ако наказваме и поставяме ограничения, то ще имаме пасивно и неуверено дете. Ще се формира външен локус на контрола, което означава, че детето ще вярва, че нищо не зависи от него и бързо ще приеме логичното „тогава защо да се напъвам”. Поощрението показва на детето, че то е добро такова, каквото е и ние го обичаме. За да бъдем адекватни като родители е необходимо да разберем какво пречи на детето да се изявява:
• Страховете (от наказание или от неуспех). И за нас, и за децата ни ще е лесно да ги научим да споделят кога и от какво се страхуват.
• Незнание и неумение. Двегодишното дете не би могло да нареди пъзелите, които сте извадили от тавана и с които сте толкова горди, но с развитието на компетентността и поощряването на инициативността и това ще се случи между три и шест годишна възраст.
• Неувереност. Как да бъде уверено едно дете, ако родителят е негова сянка и постоянно го подпомага, поправя, моделира и с две думи му казва „Ти не знаеш и не можеш, остави аз да го направя”..... и така до към 50 годишна възраст на „детето”
• Условната любов или „Ако си подредиш стаята, мама ще те обича”... Нима безпорядъкът или изцапаната тениска е пречка за мамината любов?! Звучи абсурдно, нали? Освен това е и абсолютно объркващо за детето като го провокира самото то да се превърне в манипулатор.
• Неясни и прекалено строги правила. „Защото аз така ти казвам” (на въпроса на детето защо днес не може да поиграе пред блока). Често повод за конфликти в двойката са моделите на двамата родители, например когато единият родител е либерален, а другият авторитарен.
Капанът на наказанията
Единственото, което детето ще научи от наказанието, крещенето и агресивното поведение на родителя е, че по-силният физически винаги печели и ефективният начин да се справяш в различните ситуации е точно този. Вместо наказания могат да се използват методи, които няма да унижат детето и да посеят гняв в душата му. При малките деца върши работа отвличането на вниманието и точните правила, а при по-големите деца - очакването за награда при определено поведение. Ето и няколко съвета:
• Давайте кратки, точни и ясни послания на детето.
• Старайте се забраните и правилата да са съобразени с възрастта на детето. Например: „Забранявам ти да си играеш с пластмасовата бутилка!” Хора, безумно е, защото тя е страхотна – може да си сменя формата като я настъпиш, да и се маха капачката, да се пълни с разни дребни неща и вода и отгоре на всичко издава страхотен звук, когато я тупкаш по мебелите (остава на заден план въпросът, че ви боли главата от шефа и сте ядосана на колежката... това не е проблем на двегодишното дете)
• Нека наказанията са съотносими към “провинението”. Разхвърляната стая не е достоен повод за наказание тип ”Няма да излизаш три седмици”, а повод да се научи детето да я подрежда и да се чувства комфортно в нея. Но опитът да се изскубнеш рязко от ръката на мама и да пресечеш оживено кръстовище спокойно си отнася шляпане по дупето.
• Да не се връщаме назад: станалото – станало, последствията – понесени. Без натяквания и вадене на стари случаи.
Най-добрият начин да се намалят проявите на лошо поведение е да има изобилие от поощрения за добро поведение. Защото наказаното за поведението си дете реагира емоционално, може да се почувства засрамено, да провокираме вина в него и то да се обезвери. В крайна сметка нали идеята не е да накараме децата да се чувстват зле, за да се държат добре. Златно правило във възпитанието е да се критикува постъпката, а не детето. Всеки неуспех би могъл да се приеме с чувство за хумор. Все пак детето ви е съвсем нормален човек, а не програмиран робот или божество.