Публикации

31

Най-личните Ви тревоги / Re: Нарича се "мой приятел", но ме заплашва.

« -: април 09, 2012, 10:33:45 am »

И още нещо! Когато отиваш "да се разберете", не отиваш нагласена и преливаща от любезност. Отиваш по анцуг, с вързана коса и без грим! Думите не стигат, трябва цялостно и по-категорично послание. Скръцваш със зъби. Защото аз направих тази грешка и може би затова се стигна и до този финал. Веднъж издебна, догато нямаше хора наоколо, и си извади члена. Аз побеснях и изчезнах, той ме гони да ми се извинява няколко седмици и когато най-сетне спрях, за да чуя разкаяните му простотии, му казах с учтива усмивка, че най-доброто извинение е да не се повтаря повече.

Оказа се, че съм сбъркала. Няма учтивост тука, няма усмивки! Защото после, когато се бихме в апартамента, той ми каза, че онзи път само съм се правела на интересна и недостъпна и че "и ти с ижена, и ти обичаш к*ра". Нека не остава с впечатлението, че му играеш някакъв виртуозен флирт, за да нагнетяваш страстите. Репетирай равен и нетърпящ възражения тон. Искаш да посееш респект, а не да покажеш колко женствена, крехка и възпитана си.

Мислех да кажа още нещо, но вече забравих какво, че много работа ме чака днес. Ако се сетя, ще допълня после.
Хайде, кураж!

32

Най-личните Ви тревоги / Re: Нарича се "мой приятел", но ме заплашва.

« -: април 08, 2012, 11:45:05 pm »

Намекни му със заговорническо намигане, че той също не знае с кого си има работа и че не му и трябва да разбира.

Той е уязвим, пазари се с него! Сключете някакво споразумение, за да те остави на мира, а после плавно и полека се дистанцирайте. Кажи на мъжа си, че онзи ти е неприятен и предпочиташ да не участваш в срещите им. Не знам за каква карта става дума (и по-добре не пиши повече конкретика, защото по ключови думи в Гугъл току-виж попаднал на тази тема), но няма ли начин мъжът ти да стане титуляр и да поеме подновяването й? Да не се разправяш ти и да избегнеш тези "служебни" контакти...

Държа да кажа, че преди събитието от предния си пост аз също бях привърженик на открития подход, но реалната ситуация винаги поднася куп непредвидени детайли и съображения, които така оцветяват първоначалната ти хипотеза, че понякога те подтикват в изненадваща и за теб самия посока. Преди да ни се случи нещо, всички скандираме "накажи свинята публично, съди го, разкажи на всички, за да ги предпазиш, истината и само истината... енд джъстис фор ол...ала-бала...", но после самият ти се озоваваш в положение да предпазваш близките си от глупави постъпки, да пазиш себе си от рецидиви на насилника или евентуална ескалация... Не знам, сложно ми е и още не съм "смляла" това събитие докрай, трудно ми е да преценя как ми се отрази - дали ме пречупи, дали ме "свали на земята" и направи реалист, или постигнах християнско смирение  , обаче... сега вече не съм застъпник на максимата "справедливост на всяка цена", а имам по-умерено и практично виждане - нека решим проблема с минимум вреди за замесените.
Защото нагазваме в едни високи етични дилеми... мамма мия! Заслужава ли си въздадената за теб справедливост и огласяването на истината да разклати или евентуално развали едно семейство, да стресира детето им, да разтрогне един приятелски кръг, чиито членове ще трябва да претеглят лоялността си към насилника и жертвата... пък брат ти и мъжът ти да се раздвояват между семейна чест и чисто съдебно минало... Колко тежи моята катастрофа и по пътя към справедливостта дали няма да причиня по-големи и далеч нереципрочни й по тежест други бедствия?...

Задълбах, извинявайте, но темата ми е парлива и ми разбуди кошмарите. 
Така и така в момента повече пуша и мисля, отколкото пиша... ми да взема да постна вече.

P. S. Я, и Хектор писал по същото време!  Ами да, то там е проблемът - че никога не знаеш този, който те е набелязал, докъде е склонен да стигне. И това е най-парализиращото и плашещото. И аз мислех, че сме се разбрали с онзи, но нещата се задълбочиха. И НИКОГА не съм се чувствала така безпомощна, както тогава. Защото уж опасността е отминала, уж си мълчиш, за да не пострадат и близките ти - пряко или косвено, в същото време... кой е полезният ти ход? А и винаги стои възможността да те обвинят в съучастие и подбудителство, че си си го търсила...

Абе ситуацията има много измерения и е доста по-сложно да я отиграеш "правилно", отколкото изглежда на пръв поглед. Жалко, но се убедих от личен опит. Избегнах най-лошото с контразаплахи и го предлагам като вариант. И тогава, и сега смятам, че замесването на други хора е по-голямото зло и последиците са непредвидими.

33

Най-личните Ви тревоги / Re: Нарича се "мой приятел", но ме заплашва.

« -: април 08, 2012, 09:36:53 pm »

Скрита камера? Диктофон на телефон? Sms? Запиши нещо. Или го изблъфирай, че си го записала. И му заявяваш в очите с равен тон (насаме), че няма да търпиш шантаж и ако още веднъж повдигне въпроса, ще кажеш на мъжа си, на жена му, на колеги/клиенти/партньори/съседи/родители/медии/прокуратура. Ще си извадиш ограничителна заповед, а адвокатът ти те е посъветвал да му повдигнеш и обвинение за сексуален тормоз.

Човек с частен бизнес не може да си позволи оронване на реномето, бъди сигурна. Като приятели явно не ви цени, но той не би искал да загуби семейството и бизнеса си! Колкото и да се е разгонил, сигурна съм, че може да си сметне евентуалните загуби. Това е твоят коз и причината да не се страхуваш толкова.

При мен беше приятел на шефа ми. След пет месеца безплодни опити да ме склони с добро, един ден ме издебна, метна ме на гръб и ме заключи в един апартамент. Не знам как в ужаса си успях да разсъдя, но реших, че ако крещя с цяло гърло, съседите ще бъдат моето доказателство. Крещях и нареждах каквито заплахи ми дойдат на ума (като тези, които вече изброих по-горе), а вече имах и обективни нагледни доказателства - цялата бях в рани и синини от борбата и престрелката с мебели и кухненска посуда. И когато намесих в тирадата си шефа и медиите и как повече няма да си намери работа в този град, той изведнъж закова на място, мълчаливо изчака да си събера вещите, отключи ми и на прага шепнешком сключихме сделка: аз няма да казвам на никого за инцидента, а той повече няма да ме закача. Най-лошото ми се размина, остана само унижението, когато се засичахме случайно след това и виждах ехидната му усмивчица. Не знам дали постъпих правилно, защото ми остана много гняв към тоя кретен и не се чувствам възмездена, но поне се радвам, че се разминах САМО  с едногодишен шок, тридневен болничен лист и обратими телесни повреди.

Мисълта ми е, че щом при мен лавината вече падаше, и тези аргументи подействаха, при теб - ако не се забавиш - още по-гарантирано ще подействат. Не чакай, при пръв удобен случай го закови с пет приказки на място. Не е задължително и този да е такъв изрод, но дори и да не се стигне чак до посегателство, ти не бива да оставяш разни разпасани сульовци да издевателстват над психиката ти.

Успех! Дано се разберете като зрели хора.

P. S. Аз лично предпочетох да не замесвам мъжа си и брат си, защото и двамата са болни на тема чест, а не си заслужава заради тази измет да си петнят CV-тата и статута на неосъждани лица. То, моето, няма да се върне, само те ще се обременят излишно. Не дай, Боже, пък да се стига до някакви драстични кървави развръзки и вендети. Споразумението с изрода даде резултат, така че... малко унило признавам, че наистина оставих въпроса така. Нали разправят, че имало кой да ги съди такива...

34

Кой как реши психологическите си проблеми / Re: как да разберем дали сме луди или не ?!

« -: април 03, 2012, 12:56:36 am »

И от къв зор? Имаше някакви съмнения ли?

Ако тия 81 точки са по МЕНСА, как ли си връзва гащите нашият луд абонат, а, Хектор? 
Гугъл е пестелив откъм резултати на български за този точков диапазон (сигурно щото търсих малко през пръсти  ), обаче ето един цитат, който ме развесели:
"Расата и социалния произход също имат значение.. Циганин или негър със 70-80 точки са социално приемливи и сравнителни интелигентни, докато бял с подобен брой точки е пълен дебил и не става за друго освен да чука камъни ... " 
Ето линка: http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=talkabout&Number=1946577183&page=20&view=collapsed&sb=1
Ето и още един: http://www.bliasak.bg/news/p3_6098_0.html

Но да не се бъзикаме с Абоната - ако скуката му е режисьор, може и да ни пробутва люта буфосинхронада.   

Гита, здрасти-и-и-и-и-и! 

35

Кой как реши психологическите си проблеми / Re: как да разберем дали сме луди или не ?!

« -: април 01, 2012, 12:25:18 pm »

Сбъднаха се кошмарите на фантастите и по-черногледите футуролози! 
Спамбот с бъгав текстов редактор разви собствено съзнание! 

36

Любов и интимно партньорство / Re: Рязка промяна

« -: март 12, 2012, 05:41:43 pm »

Отначало и аз си казах като e-therapy: „Той я блъфира, за да не я разочарова. Не иска тя да го вижда болен и изнервен и се дистанцира, за да й го спести.”
На второ четене обаче – (Warning! Новината не е добра, нито пък въобще е новина!) - си казах: „Този е самовлюбен наглец и въобще не я обича.”

Мисля, че четири месеца са твърде малко време, че човек да плюе на елементарната куртоазия и да си позволи такъв език с някого, още по-малко пък с интимния си партньор. Изобщо не му пука. И промяната хич даже не е рязка – рязка е, ако след любов, страст и жестове на внимание изведнъж превключи на режим „арогантност”. А при него емоцията пла-а-а-авно минава от студено към хладно, от безразличие към вяла досада.

Аз лично бих го нарекла „затваряне в пещерата”, ако преди това е имало еднозначна заявка за искрени чувства и уважение. А то кое в началото е било нормално, за Бога?! Това, че той великодушно е търпял присъствието ти и е консумирал любовта, вниманието и разбирането ти? Че си му била придворна? Момиче на повикване? На иди ми – дойди ми? За да бъдеш накрая унизена и отхвърлена с отегчена прозявка?
Не знам ти как ги виждаш нещата, но за мен този човек категорично няма чувства към теб. Дори не те уважава. А интерес определено е имал – „интерес” като синоним на „полза”. То кой няма интерес да го обичат, изслушват, да му прощават, да намират оправдания за действията му, без да си мръдне пръста?!

Подсещаш ме за мацката, дето при раздялата казва на мъжа си: „Наистина имахме сходни интереси – и двамата обичахме теб, и двамата мразехме мен.”

Хубаво, той може да си има причините да се държи така – било недозрялост за връзки, било емоционална неграмотност и т. н. Чудесно, нека си ги има! Нека потърси начин да се ограмоти, да съзрее, да си навакса първите седем години и да се научи на обноски, АМА ТИ ЩО ДИРИШ ТАМ?! Получаваш ли любов, прошка, разбиране? Тази връзка от самото начало е неравнопоставена и изтощаваща за теб! Ти си луда калинка – доброволец!!!! Натикала си се в капана заради съмнителни бъдещи ползи – че може и да ти сложат някога сиренце, че може и да отвърнат на чувствата ти. Тъй де, ама кога и дали? Всички сме чували, че мъжете били обичали кучки (демек жени със самоуважение), но аз още не съм чувала да е предизвикала любов жена, която се е проснала като изтривалка в краката на мъжа. Извинявай, но не мисля, че ще си дочакаш сиренцето. Ако той има нужда да промени нещо в характера и политиката си с другите, ти по никакъв начин не му помагаш с толерантността си. Напротив, ти всячески го улесняваш и стимулираш да си остане същия, посланието ти е: „Не се мъчи, миличко, да се учиш на елементарни междучовешки отношения, защото и така ще те обичам и търпя. Разигравай ме, прави ме на маймуна, дръж ме във въздуха, аз и такъв си те тача.” А по мои наблюдения само неудобството и страданието принуждават човека да излезе от мързеливата си зона на комфорт, да се вземе в ръце и да поработи над кусурите си. Трябва да загуби нещо, трябва някой да го плесне през ръцете, за да си надигне егоистичния задник.

37

Любов и интимно партньорство / Re: Неговата Супербивша

« -: март 11, 2012, 08:28:14 pm »

Да... аз също съм възхитена от разказа ти – все едно чета много добър превод на Исабел Алиенде, на която пък й викат „Шехерeзада на Латинска Амрика”. 
Martina123123, не знам с какво двете се превъзхождате взаимно и по какво си отстъпвате, но съм убедена, че тя не умее да пише и говори като теб – имаш харизма, която съм убедена, че „този прекрасен, умен мъж” оценява по достойнство. Брой си я като едно на нула за теб!

Един въпрос: от колко време продължава това? Откога ваеш и уплътняваш образа на този караконджул в съзнанието си?

И съвет: кажи на своя умен мъж, че той вече е пуснал духа от бутилката, че вече те е оплел в злото на тази жена, че лекомислено ти е подхвърлил едно бебе таласъмче, което ти от години по принуда храниш, отглеждаш, обличаш, възпитаваш и водиш на каишка след себе си. И което поглъща голяма част от енергията и самочувствието ти. (Сетих се за една книга – „Енергийна защита”, в която пишеше как с енергията си създаваме върколаци и си ги водим със сребърна нишка като пъпна връв.  Също там пишеше, че само ние можем да прекъснем връзката с тези наши авторски изчадия. Но да затворя скобата.) Та кажи на твоя мъж, че сега вече истината ти е животоспасяваща и че тя – истината, е единственият цяр за всякакви фантазми и измишльотини. Кажи му, че е омагьосал въображението ти и само истината може „да развали магията”. И ако твоят мъж наистина е толкова умен, ще те разбере и ще те избави от това бреме.

Имах подобен случай – не ми казваше за нея, защото било опасно. Но и аз като теб я познах. Изчаках той да ми каже, че това е била тя, но не би. След седмица го попитах и той си призна. Какво облекчение беше това само! Аз така си я бях представила тази негова „супербивша” (голямата му любов), че направо ми идваше да си сложа въжето! При сблъсъка с истината обаче чак ме напуши на смях.

Да знаеш, Martina123123, подозирам, че в такива ситуации „болните от въображение” (като нас с теб) си измислят някакви подобрени версии на самите себе си. И образите, които създаваме, като че ли повече приличат на нас – техните автори, отколкото на реалните смъртни субекти, с чиито имена ги кръщаваме. Почти съм убедена в това. 

Стискам ти палци и успех!

38

Семейството / Re: Проблем с баща ми и неговото семейство

« -: февруари 19, 2012, 11:59:04 am »

Здрасти и от мен, liv!

Историята ти безспорно е ужасна, но ЗАВИСТТА, която изпитваш към щастието на баща си и РЕВНОСТТА от доведения му син и внучето, не ти носи нищо добро. Затова и момчетата във форума ти дават съвети КАК ДА ПРОДЪЛЖИШ НАПРЕД, а не как да накараш баща си да ти даде полагащите ти се обич, подкрепа и близост. Те ти се полагат само теоретично. На практика при вас нещата са се стекли встрани от теорията и затова и резултатът не отговаря на стандарта.

Наблюдавам сходен случай в най-близкото ни семейство – от дълбокото минало на мъжа изведнъж изплува една вече 16-годишна дъщеря. И той се държи с нея отчайващо неадекватно – ту флиртува с нея, ту беснее, че най-тежкият провал на майка й като родител е, че е осакатила непоправимо музикалния й вкус... Просто не знае как да се държи с нея.

Защото и при тях, както и при теб, баща и дъщеря не са имали възможност да изградят и уплътнят по естествен начин нормална връзка „родител-дете”, няма ги у бащата милите спомени как малкото зверче му е накъсало лентите на касетките, как е пропълзявало сутрин в спалнята и му е отваряло клепачите с малките си пръстчета... И затова, уви, на вас ви се налага да се сближавате като възрастни – на принципа на сприятеляването между зрели хора, на принципа „давам-получавам”. Ти настояваш да му бъдеш дете, но той няма как да те приеме като такова. И никакви дефиниции за „баща” не могат да му наложат да те обича и закриля. Представи си го – какво си била ти за него през всичките тези години? Ти не си била „слънчицето в сърцето и живота му”, била си „перо в месечните разходи”, била си „издръжка”, редом с парно, ток, телефон... А никой платец не питае бащински чувства към Топлофикация и ЧЕЗ, нали? Звучи отвратително, но е така.

Разбира се, твоята потребност от обич и подкрепа е НАЙ-ЧОВЕШКОТО и ЕСТЕСТВЕНО нещо на света, но за да търсим решение на проблема, не можем да си позволим да гледаме само от твоята камбанария. В ситуацията сте минимум двама и трябва непременно да отчетем и нагласата на баща ти. А той какво вижда: детето, което е било само месечен разход, сега се явява и ИСКА ОЩЕ – иска любов, иска време, иска съвети... Иска, иска, иска... И страда, обвинява, настоява... Спомни си, той не гледа на теб като на „някогашното малко зверче”, той гледа на теб... (извинявай, гадно е) като на досаден, взискателен и вечно мрънкащ възрастен. Е, постави се на негово място – ти би ли искала близост с такъв човек, ако се опитва да ти стане приятел? Защото за вас е късно да бъдете баща и дъщеря, вашата единствена възможност сега е да бъдете доверени приятели.

Така че ти замисляла ли си се да му дадеш нещо (вместо само да искаш)? Да отхлабиш пресата, да отдръпнеш (макар и основателните си) очаквания, да му дадеш въздух и избор? Все неща, които са в основата на едно здраво приятелство. Дай му положителни асоциации, усмихвай се на срещите с него, разкажи му нещо интересно/весело... Няма смисъл постоянно да му напомняш какво не ти е дал – той го знае. Може да си права, но дето казват хората – „кое ти е по-важно – да си прав или да си щастлив”? Бъди великодушна, не ревнувай, не завиждай... Прочети книгата „Как да простим, като не знаем как?” на Джаки Бишъп и Мери Грант на изд. „Аквариус”. А ако искаш да сте приятели, трябва да му простиш – не защото той го заслужава, а защото ТИ ЗАСЛУЖАВАШ да се отърсиш от ролята на жертва. Без прошка няма как да си върнеш усмивката.

Имам две приятелки, които са имали твоя мъчителен жребий и сега са без родители. Гледам какво правят те – опитват се с все сили да си изработят някаква философска позиция, рационализират, търсят начин да ПРОСТЯТ на неразумния родител, за да превъзмогнат депресията и да могат да продължат, да се радват на живота. Защото, независимо от фактите в житейските ни сценарии, нашата първа съкровена цел е да сме щастливи, нали така?

Затова не мисли, че момчетата от форума омаловажават трагедията ти. Аз също съм съгласна с тях, че да се дълбае в миналото е непродуктивно с оглед на крайната цел  - да съумееш да си щастлива.
Имаш два варианта да формулираш целта си:
1) „Искам баща ми да се разкае, да ми се извини и да ме дари с всичката любов, от която ме е лишил през годините.” – Чудесно, имаш право. Само че може и да си останеш с чакането. При тази формулировка нищо не зависи от теб и оставяш щастието си в чужди ръце.
2) „Искам да изградя близост с баща си, искам той да присъства в живота ми и да бъда част от неговото щастие, за да постигна и аз своето.” Тук вече имаш по-добри шансове, защото от теб зависи да бъдеш по-приятна и добре приета в неговата семейна среда.

В крайна сметка и аз искам банката да се разкае (задето ми вдигна лихвите) и да ме компенсира с едногодишна почивка на Малдивите  , но нали усещаш, че е нереалистично. Това, което АЗ МОГА ДА НАПРАВЯ, за да ми олекне, е сама да потърся решение. Накрая резултатът все ще е един и същ – на мен ще ми е по-добре.

Накрая ето една притча, която вече не знам дали съм писала във форума, но и да съм, ти не си длъжна да си я чела. 

Една жена отишла да живее в пещера в планината, за да се обучава при един гуру. Според думите й, тя искала да научи всичко, което може да се научи. Гуруто й дал купища книги и я оставил сама, за да ги изучава. Всяка сутрин я посещавал, за да провери напредъка й. Отивал с една дървена тояга и всеки път й задавал един и същ въпрос: „Научи ли всичко, което може да се научи?” Отговорът всеки път бил „не, не съм”. Тогава гуруто вдигал тоягата и удрял жената по главата.

Това продължило месеци наред. Една сутрин гуруто дошъл, чул същия отговор, вдигнал тоягата, за да удари жената, тя обаче сграбчила сопата във въздуха и не му позволила да я цапардоса. Изпитала облекчение, че е избегнала удара, но се и уплашила, че може да последва наказание. Гуруто обаче се усмихнал:
- Поздравявам те, вече си готова. Сега знаеш всичко, от което ИМАШ НУЖДА.
- Как така? – зачудила се жената.
- Ти разбра, че никога няма да научиш всичко, което може да се научи. Освен това научи как можеш да спреш болката.

39

Най-личните Ви тревоги / Re:Оказа се,че имам не 1,а 2 лични тревоги!

« -: февруари 20, 2011, 01:10:04 am »

Ами ние, дъщерите, винаги ще търсим одобрението на майките си, а те винаги ще се стремят да ни бъдат нужни.
Проблемът се явява, когато те решат да ни бъдат нужни посредством критика и натякване, за да ни внушат, че сме още малки и не можем без тях. Така нито получаваме одобрението им, нито можем да примем вмешателството им като полезен акт на добронамереност. 

Аз мисля, че вече съм се оправила с моята мама. От 15 г. не живея с нея, но тя се опитваше да ми дърпа конците дистанционно. И макар че си купих книгата  д-р Глас значително по-късно, мога да приравня своята тактика спрямо мама към три от техниките в книгата й – „хумор”, „отрупване с любов и нежност” и „спокойно задаване на въпроси”. (Ти можеш да включиш и други техники, подходящи точно за твоята майка.)

Пример:
Разхождаме се двете в родния ми град и срещам един приятел от скинърския си период – бръснат, обилно татуиран и въоръжен. От години сме си изгубили следите и с радост си разменяме телефоните. Разбираме се да се чуем и да пием кафета и се разделяме. Майка ми озверява: „Как можеш да си даваш телефона на такива ?!”
Аз си поемам дълбоко въздух, започвам да се смея и й казвам:
- Тръгвай да се прибираме и почвай да си стягаш багажа.
Тя ме гледа с недоумение. Аз й давам шанс да помисли и добавям:
- 15 г. далече от тук кой знае колко безразсъдно съм си раздавала телефона на разни недостойни люде, без да има кой да ме озапти! Тръгвай, ще си те водя утре с мен!
Тя се смути, засмя се... и не се скарахме.

Друг пример – приятелят ми не бил подходящ за мен! – подхващам спокойно задаване на въпроси:
„Твоята майка послушала ли е своята да не се жени за дядо? Не. Избягала е от къщи на 16 г. и се е оженила тайно. Ти послуша ли майка си, като те е предупреждавала, че татко не е за теб? Не. Омъжила си се без нейната благословия. Очакваш ли, че аз ще послушам теб, ако реша, че съм намерила човека? Не твърдя, че изборите ми са винаги правилни, а само че имам право на собствен избор, включая грешните."

И пример за тактиката „отрупване с любов и нежност”:
Като ме клъвне за нещо, казвам: „Мишленце, пак ми се бъркаш и ще те нахапя!” (Това е паролата за „пак прекаляваш”.) Тръшвам я на леглото и започвам да я мачкам, целувам и гъделичкам, докато през смях не обещае за пореден път, че няма да ми се меси в живота. (Другата ни парола е: „Ще ти отхапя крак бе, маймунко рошава!” И тя си знае, че следва тръшване на леглото и сама отива.  )

Отделно, за да не се чуди как да ми бъде полезна и да прави гафове с непоискани съвети и критики, гледам да я изпреваря –
- обаждам й се веднъж-два пъти в седмицата и започвам с нещо от сорта на „Как е най-сладката мама на света?” И тя, милата, се разтапя.
- Не пропускам да честитя празници.
- Ако знам, че са ходили някъде, се обаждам да видя как са изкарали.
- Звъня й за рецепти (никога няма да си ги препиша всичките наведнъж, за да имам да й давам усещане за нужност „на час по лъжичка”...  )
- Правя си всички прегледи и изследвания при нея в болницата – нека се радва, че ми е полезна.
- Задавам й хипотетични ситуации и я питам как би постъпила...
- Не й споделям неща, които знам, че ще я подразнят.
- Ако мога да науча нещо от интернет или от нея, звъня на нея – нека е доволна.

Така аз задавам сферите, в които да ме съветва, и поставям граници.

Изхождам от убеждението, че мамите са добри и грижовни душички (ако и да не нацелват винаги методите си) и следва да бъдат обичани, гушкани, уважавани и щадени. А това, че вече се справяме чудесно и без тях... може да си остане наша малка тайна. 

Дано нещо от моите „хитринки” ти послужи. 

40

Най-личните Ви тревоги / Re:Моля за помощ,за съвет!!! Мъчителна срамежливост!!!

« -: февруари 17, 2011, 07:29:02 pm »

Дипло, относно самоизтъкването... 
Някога и аз съм имала своите ментори. Бях особено впечатлена от една рускиня – възхитително успяла, ерудирана и обаятелна жена. Дето им казват – „жена от сой”. Нейната история си заслужава да се публикува – дано някой ден напише мемоари. Та тя питаше защо ние, българите, не смеем да се похвалим с успеха си. „Нима успехът ми е срамна тайна или нещо, което ми е дошло даром, та да не смея да застана зад него?”
Обясних й, че сме си такива повечето българи – мълчим за успехите си, за да не будим бесовете у душманите.  Просто трудно се радваме на чуждия успех.

Какво прави средният българин, като чуе история за успех? Заразява ли се с оптимизъм, че щом при някого е могло, и при него ще може? Не. Той обвинява похвалилия се, че е нескромен. Или че лъже... Или просто завистливо и злобно ще омаловажи постигнатото от другия – ей така, щото го е яд.

Аз с възторг изслушах историята на тази рускиня. И реших, че няма да си крия успехите. Стига съм била скромна. Както и тя каза – нито е нещо срамно, нито ми е дошло даром.
Но понеже у нас всички се нишкаме, смятам, че на българина общо взето му липсват положителни примери и истории. Моят стремеж е да запълня тази ниша – искам да служа за положителен и заразителен пример за доволен от живота си човек от средната класа.

Наясно съм, че двете възможни реакции са:
- „Тая пък как грозно се хвали!” Или: „Тая лъже като разпрана!” - типично по български. (Явяват се думички като „величие”, „самоизтъкване”, „всезнайковщина”... 
- четящият да си каже: „Ето, щом тя го е постигнала, значи и аз мога.”

Е, в постовете си аз се целя към втория тип хора. Няма как да угодя и на двата типа.
(Ей сега както ти, Дипло, ми казваш, че или съм грозна, или съм с богат мъж.  Що да не може и да съм хубава, и да имам обикновен нормален мъж?!    И как да го докажа в един форум? Свои снимки ли да кача?! Банково извлечение на мъжа си ли?!  А и снимката ми в скайпа, за която изсипа толкова суперлативи... Сигурно и тя не е моя, а? Трябва диапозитив, нещо хард, нали?)

Та... направила съм този избор – да се целя в определен тип хора - и съм готова покрай стратегията си да понеса известно количество освирквания, неразбиране, завист...
Всяко нещо си има цена. Заплащаме всичките си избори.
Но ще се радвам, ако на десетима освиркващи се пада ПОНЕ един, който заради примера ми да повярва, че и той самият може. 

41

Най-личните Ви тревоги / Re:Защо се промених толкова много?

« -: февруари 17, 2011, 03:07:22 pm »

Здрасти пак, Комета. 
Прегледах пак книжлето, но не съм сигурна дали съм разпознала точния типаж на съквартирантите ти. По описанието ти ги наместих в графа "Недодяланият глупав простак" (изброени са 30 вида неприятни хора), но ти - познавайки ги по-добре - може да ги намериш в друг тип.
Доста време ще ми отнеме да резюмирам важното, затова ще те оставя - ако имаш интерес - да потърсиш самата книга.
Аз също смятам, че най-добрата тактика е да се махнеш, но на първо време ето някои техники, които препоръчва авторката. (изпитала съм ги, действат  )
1) Разтоварване на напрежението - това е една дихателна техника за облекчаване на собственото ти състояние. Поемаш дълбоко въздух, задържаш и при рязкото издишане си представяш как изхвърляш напрежението от организма си. И така няколко пъти, докато усетиш облекчение.
2) Хумор - ако ти е по силите да се овладееш, с хумор става по-леко. Много са готини и убедителни примерите в книжката, но ще ги пропусна.  Техниката е малко дзен, но е страшно ефективна.
3) Спиране на затормозяващите мисли - чрез самоконтрол
4) Огледало - правиш каквото правят и те, за да опитат от собствената си отрова
5) Пряк сблъсък - спокойно и аргументирано обясняваш защо смяташ, че човекът отсреща не е прав ("Аз също съм човек, не съм се родила с парцал в ръката." и т.н.)
6) Спокойно задаване на въпроси - стремиш се искрено и добронамерено да вникнеш в мотивите на човека отсреща, задавайки въпроси. (Например: Защо смяташ, че жената трябва да готви и чисти? Боиш се, че ще те сметнат за женчо, ако изхвърлиш боклука ли? ... Значи смяташ, че по принцип жената е с по-слаби умствени заложби и трябва да се реализира в домакинството чрез по-неприятната работа ли? и т. н.) Без нападки, просто му даваш възможност да изложи виждането си и евентуално да се почувства разбран и приет.
7) Изпращане в ада с ругатни и крясъци - тук ще цитирам директно авторката: "Има случаи, когато чувствате, че единственият начин да се разтоварите от насъбрания гняв  е да богохулствате, да крещите и псувате. Или както казва Марк Твен: "При определени обстоятелства богохулството осигурява божествено облекчение, недостъпно и за най-ревностните богомолци."
8 ) Отрупване с любов и нежност - пак малко дзен.  Но нали всички сме хора, ближни сме... Понакога ни стигат сили да обичаме и врага. Ако се насочим към висшата му същност...
9) Заместваща представа - представяш си как му се случва нещо гадно - примерно как сутринта става и вижда, че мишки са му изгризали всички чорапи... И той с нарастващо раздразнение събува чифт след чифт, а пръстите и петичките му стърчат навън... И как по обяд вече тъне до пояс в пробити чорапи, закъснял за работа... Или как минаваща кола скача в локва и го опръсква целия с някаква гадост... Хубаво е да си представиш и нещо смешно - така облекчението е двойно.
10) Пълно изключване - най-ефективното, както казахме, но докато това стане възможно, горните техники могат да внесат мъ-ъ-ъ-ъничко спокойствие в душата ти.

Според хората и ситуацията си избираш техника. Малко постно и схематично ги изброих, но се надявам да си добила представа. В книжката са отлично и весело описани и мотивирани.

42

Най-личните Ви тревоги / Re:Моля за помощ,за съвет!!! Мъчителна срамежливост!!!

« -: февруари 17, 2011, 02:14:53 pm »

Впрочем, Stammer, Дипло правилно вметна - има един тип жени - "кухи лейки" им викат. Или "кисели кифли". Ако искаш такава за гадже, наистина ще ти трябват кинти и Бугати. Но тук вече... друг да ти даде съвет.  Аз лоши момчета с Бугатита не харесвам - плитички са, тъпеят ми...
Въпрос на избор. Ти си знаеш в какво се целиш.

43

Най-личните Ви тревоги / Re:Моля за помощ,за съвет!!! Мъчителна срамежливост!!!

« -: февруари 17, 2011, 12:37:48 pm »

Ха-ха, ако не упоменеш личен опит, значи нямаш хабер от проблема.
Ако ли пък го упоменеш, ставаш всезнайко...
Нема угодия, батенце! 
Май трябва да се засрамя, че съм се интересувала от толкова неща?! Или?

Първо е „не я слушай, тя няма хабер”.
Като се оказа, че имам, стана „не я слушай, тя е заядлива всезнайка”.
Кога ли ще стигнеш до същинския свой проблем: „Не я слушай, защото е жена”?
Аз по друг начин не си обяснавам как хем сме на едно мнение, хем Стамър да не ме слуша... 

И друго е интересно – ти ДЕВЕТ дни нямаше какво да кажеш на Стамър!!!!
Докато аз дадох някакъв съвет, ти моментално изгря от изток, за да ме опровергаеш. (И то казвайки същото като мен!) Пък после аз съм заядливата?! Аз казвам ли някъде „не слушай този и този”?!

Хайде всеки да си дава съвета, без да погазва чуждите, и да оставим потребителя да си избере кого да послуша, искаш ли? Пък ако имаш да ми казваш нещо, ползвай другата тема за взаимоотношенията на хората във форума. Или на лични – имам още два дни болнични, така че на първо време ще ти отговарям. 

Или един спор на лични няма да ти донесе точки пред пасивните потребители на форума?  В Холивуд казват, че за да бъде забелязан, начинаещият актьор трябва да си издейства поне една сцена с някой от главните герои. Това ли правиш и ти – искаш да те забалежат, като спориш за щяло и нещяло с човек с някакъв стаж и що годе прилични позиции в този форум?

Ми хайде набери се сам – имаш потенциал! Недей да се окачваш на моя карабинер – претоварваме установката.  Ако имам някаква репутация в този форум, аз съм си я изградила сама, а не като теб – да се мъчиш на изпъкнеш за моя сметка. Може да не си ми любимец, но не си затварям очите, когато сме на едно мнение. А ти защо изхвърляш бебето с водата?
И защо търсиш конфликт? Мнението ти нищо нямаше да загуби, ако беше пропуснал първите три-четири изречения.

Щом аз мога да НЕ кажа нищо за „пространния и дълбок съвет от личен опит” на Уоли по-горе в темата, ще можеш и ти да се сдържиш от коментар за моите съвети.
Дето и ти викаш, „изпробвано е, действа”. И „Щом е проработило при мен, значи ще проработи и при теб.”

Желая ти хубав и ползотворен ден! 

44

Най-личните Ви тревоги / Re:Моля за помощ,за съвет!!! Мъчителна срамежливост!!!

« -: февруари 17, 2011, 01:57:05 am »

Игнат...
Днес преди да изляза само бегло надзърнах във форума и видях част от мнението ти, но не и кой го е постнал. Започнах от „Дали ще са танци или нещо друго е въпрос на вкус” и го дочетох до края. Казах си: „Я, че хубави съвети!” Сториха ми се чудесно допълнение към моите. Просто още варианти. 
И сега какво да видя! Стамър не трябвало да чете моите съвети. 
Хабер съм си била нямала...
Игнат, историята на Стамър е историята на моя живот, като махнем заекването! (Но мен пък ме беше срам от друго.)
Трябва ли да добавям в скобки „изпробвано, действа”? Трябва ли да започвам с биографична справка, за да придам тежест на съветите си?

Ако имаш нужда, ето: бях сдухана зубърка. На нищо не приличах. Един ден просто побеснях и казах КРАЙ! Започнах да тичам по 8-10 км всеки ден, яко фитнес и аеробика, но не ми стигаше. Исках нещо екстремно. И се хванах с пещерно дело и скално катерене.
Първия път под стената си изгризах маникюрите със зъби, за да не ми пречат, и се хвърлих директно на трасе осма категория! После, когато стъпих отново на земята, ръцете ми бяха целите в каша от кръв и магнезий... Но бях щастлива.
И аз имах страх от високото, затова се писах първа пушка за рапела от онези първи 30 метра...
Научих възлите за връзване на установката, започнахме да катерим в свръзка...
Тренирахме като маниаци. Тръгнахме по пещери и пропасти...
Пуснах рапел над Искъра в 2 ч. през нощта от Пещерния дом...
Качих Мусала откъм Ледното езеро в края на януари в 6 ч. сутринта в два метра сняг, ураганен вятър и най-гъстата мъгла, която съм виждала през живота си, заклевам се! – когато опитни планинари се връщаха и ни казваха, че нагоре е самоубийство да се тръгне. До самия заслон се придвижвахме по корем, държейки се за храстите, защото вятърът ни отнасяше...
Върхът в кариерата ми на пещерняк беше една експедиция на БАН в една водна пещера с лодки - течеше изследване на прилепите в България...
Да, изчетох много книжки – системи за осигуряване, всичко в библиотеката за осемхилядниците, картиране, всичко за всичкия височинен алпинизъм - исках да бъда женския Райнхолд Меснер.    И си вярвах и тренирах в захлас. А от депресията ми не остана и помен. От срамежливостта също. Бях с най-готините хора на най-готините места... И доста приятно тяло добих между другото...

Та... да, аз чета, но всичко ми минава през ръцете и главата. Не съм стайна кокона, за каквато явно ме смяташ. Нищо, ще се опознаем, има време.  Даже ти благодаря за казаното – беше повод да си спомня всички тези прекрасни неща.
И затова препоръчвам на Стамър спорт и фитнес – знам какво са ми дали тогава като тонус и заряд. Успоредно с катеренето играех и много тенис на маса – и до ден днешен с любимия редовно ходим да разцъкваме.

Втората си унищожителна депресия преживях последната година в Студентски град. И я преодолях, като се зарибих за бридж. Буквално живеех в клуб „Бонсист”. Там си намерих партньор, тръгнахме по турнири, той се влюби в мен, пак изчетох сума книги с всякакви системи, изкарах курс за съдия... Спортният бридж си остана моя страст (позарязах го само последните 4 г., защото ме емнаха семейни цели и вече няма как да плющя карти денонощия наред). Но тогава бриджът ме извади от страшна дупка.

Е, и футболът имаше пръст. Години съм живяла за футбола и съм водила статистика за всички турнири, световни и европейски първенства. Тогава се хванах за няколко месеца като букмейкър – така и така си седях вкъщи, ревях и гледах мачове, ми поне да ми плащат.  И тогава избухна любовта с един клиент, което окончателно ме извади от дупката – бях с любимия си спорт и срещнах един чудесен човек.
(Случка за доказателство искаш ли? И нея с удоволствие ще си спомня  – преди година и нещо някакъв негър ме спря в подлеза на Плиска, защото съм имала „усмивка като за корица”. Говорих си пет минутки с него. Каза, че е от Нигерия. И аз тутакси му изрецитирах тримата голмайстори от мача с България през 94 г.  – Амунике, Амокачи и Йекини. (Да пукна, ако не е било така!) Е, това е, поговорихме си за футбола преди години и сега си пожелахме приятна вечер. Ще изпреваря въпроса ти – не, не е замесен в „еволюцията” ми.  Но с тази случка се надявам да ти докажа две неща: че наистина съм била яка фенка на футбола и че цитираните от мен съвети с времето наистина са ме превърнали в самоуверена и... приятна на вид жена, с която мъжете охотно установяват контакт. 
Та затова препоръчвам на Стамър да се зариби за нещо – изпитано е, действа. 

ОК, при мен курсът не беше по готварство, а по Corel Draw. Има ли значение? Някакъв курс е, на който хем добиваш тапия, хем се запознаваш с хора от противоположния пол, с които вече имате обща тема. 
Да обосновавам ли и останалите си съвети, или стига толкова? 
(Моля те, кажи, че няма нужда, че ако почна да пиша за Норбеков и Силва, ще осъмна на компа!)
Не виждам какво по-различно си написал от мен – и за планинарството, и за танците, и за средата...
(За бога, та ние дори за циганите в другата тема сме на едно мнение! Само тонът ти не ми хареса...)
Та и аз мога да кажа „По точките, които си изброил - вече съм минал през това. Щом е проработило при мен, значи ще проработи и при теб.”  И щом съм успяла да се добутам от задръстена и неугледна читанка до обект на въздишки, сигурно имам какво да кажа и на Стамър, а?

Но ето какво ще ти предложа: за да не се налага да казваш на всеки потребител да не чете мненията на Empress, вземи си го сложи като подпис в по-сигнален цвят. Така със сигурност никого няма да пропуснеш да предпазиш от моите врели-некипели, щото и хабер си нямам от проблемите им. 

Въпросът е, че ти ако пишеш по подобна тема за първи път, ние бая сме пописали вече. И не е хубаво да се повтаряме и да си пишем биографиите за всеки нов потребител. Пък ако искаш да научиш повече за някого, върни се назад в постовете му. Там може би вече има достатъчно личен опит и примери, които обосновават сегашните ни мнения.
Ето например една стара тема на подобна тематика... Само че момчето не заеква, а има диабет... (темата на Petar 84)
http://e-therapy.bg/smforum/index.php?topic=1297.0

Хайде, че и без друго обещах пост в друга тема, а като гледам, ще остане за утре... Съжалявам.

45

Най-личните Ви тревоги / Re:Защо се промених толкова много?

« -: февруари 15, 2011, 11:12:40 pm »

И тук ще бъда пределно кратка – колкото да не изгубиш надежда, че ще вземем отношение и по твоята тема. 
Мисля, че реагираш съвсем нормално. Всеки има нужда от лично пространство и когато то дълго време липсва или не е на нужната висота, поведението ни съвсем разбираемо се изменя.
Сърбала съм попарата на Студентски град и донякъде знам за какво става дума. 
Постоянното присъствие на дразнителите хронифицира проблема и изостря реакциите още повече. Нищо чудно, че първоначалното раздразнение с времето прогресира до истерия.
Не смятам, че си се променила – ако беше трайна промяна на характера, тя би засягала всички хора – и колеги, и приятели, и непознати...
Да, напрегнатата обстановка вкъщи може да засегне общуването навън, но то е по-скоро ДОосвобождаване от генерираните гневни натрупвания у дома.
Но щом ти самата си даваш сметка, че с другите си „усмихната и доброжелателна, винаги готова да бъде насреща и да раздава себе си”, явно успяваш да разтовариш всичката отрицателна енергия в караниците със съквартирантите си и не ти остава „за износ” в отношенията с външни хора.

Толкова за анализа. По-късно или утре обещавам да се включа с по-конкретни съвети.
Иначе би ти свършила работа книжката, която препоръчах в темата на a_dali_e_taka – „ОТРОВНИТЕ ХОРА” на Лилиан Глас.
Ето анотацията: „Познавате ли някое от тези „отровни" чудовища: безскрупулния използвач, маниака на тема контрол, нетактичния навлек, арогантния всезнайко, интриганта, безчувствения хладилник и лъжеца. В тази книга д-р Глас ви помага не само да определите кои са „отровните" хора във вашия  живот, но и ви предлага десет техники, с които можете да противодействате на тяхната отрова и да водите по- спокоен, пълноценен и щастлив живот.”
Не знам дали би си я намерила в държавата, в която живееш.  Оригиналното заглавие е „TOXIC PEOPLE: 10 ways of dealing with people who make your life miserable”, Lillian Glass
http://www.amazon.com/Toxic-People-Ways-Dealing-Miserable/dp/0312152329
Виж там, провери, пък аз ей сега, като се върна пак под одеялото, ще разлистя да видя от кой точно тип се падат съквартирантите ти и как препоръчва д-р Глас да процедираме, за да се съхраним в контакта си с тях.