Автор Тема: Как да променя маниера си на поведение?  (Прочетена 876 пъти)

M.R.R.

  • Member
  • *
  • Публикации: 1
    • Профил
Здравейте! Казвам се М., на 28 години съм.
Първо искам да Ви поздравя за сайта, защото виждам, че доста хора се възползват от съветите Ви тук и в безплатните консултации. Често съм се чудела самите терапевти как ли се оттърсват от проблемите на хората. :)
Много се чудех дали да пиша тук или да се възползвам директно от безплатна сесия, но за близките дни няма свободен час, затова ще изчакам.
От известно време съм в много затруднена ситуация, главно психически, затова искам да чуя мнението на странични наблюдатели и най-вече на специалист. До преди 20-та дни имах връзка с едно прекрасно момче. Но наскоро се разделихме, по мое желание. Ще започна от самото начало, за да се стигне логично до този завършек.
До трети клас бях само дете, нямах брат или сестра. От малка вървях пълничка и срамежлива, не ходех на детска градина, само 20-на дни, бях много привързана към майка ми и семейството като цяло. Пораснах по-асоциално дете, имах 2 - ма или 3-ма приятели, с които общувах и, с които си играех. До 4-ти клас нямах особени проблеми. Роди се сестра ми, страшно исках да имам брат или сестра, не исках само аз от целия клас да съм сама, бях много щастлива. По време на основното ми образование вървях пълничка, доста ми се подиграваха за това и аз много се засягах, но тогава сякаш не ми пукаше много, затова продължавах да си ям. Майка ми, която е контролиращ тип човек, "майка - орлица", ми повтаряше, че много ям, че съм дебела и да намаля храната си, но аз не я слушах. Честно казано в това отношение,понеже тя е доста властна жена, растях като човек, който потиска мнението, за да не създавам проблеми, предпочитах да се скрия и да плача, отколкото да заявя ясно какво мисля. До скоро беше така дори. Тя е прекрасна майка и много ни обича, но знам, че някои от проблемите идват от ранни детски години в семейството. Много мразеше да я лъжа, а аз бях малка и четях много приказки, за принцеси, за фантастични неща и нормално си фантазирах и наяве. Страхувах се от това как ще ме приеме, ако не се представя добре в училище, много държеше да уча и да имам добри оценки, защото и тя самата е била такава. Винаги казваше, че е завършила с медал и, че е важно да имаш добро образование. Което е така, не отричам. Веднъж се случи да имам по-ниска оценка и скрих бележника си в учебника по математика. Бяха дошли баба ми и дядо ми на гости /родителите на баща ми/, бог да ги прости, а те бяха от "хайлайфа", не можеше да се излагаме пред тях, винаги всичко трябваше да е на ниво - храната, мъжа, внуците, оценките. Майка ми ми поиска бележника, за да го покажа на дядо ми, а аз знаех, че имам 4-ка по развитие на речта и й казах, че учителката ги е събрала и не е в мен. Тогава тя го е намерила в учебника ми, извика ме в спалнята и ми се скара много, започна да ме бие, да ме тръска на леглото, тогава братовчед ми я спря. Не знам защо ми е останало толкова надълбоко тази случка. И друг път ме е пошляпвала, но това беше различно. После ми каза, че го е направила, защото съм я излъгала и най-много мрази да я лъжат. Знам, че е имала проблеми през нейното детство и е растяла в нездраво семейство. Не я обвинявам, всеки има травмите си от миналото. Така времето мина докато след 7-ми клас не се преместихме в нов град. Предстоеше ми нещо съвсем ново и непознато, бях дебеличко момиче от малък град, с акцент и с ниско самочувствие. Тогава напрежението изби в хранително разстройство, спрях да ям всякакъв хляб, сладко и пр., и за 3 месеца свалих около 15 кг. Правех постоянно упражнение и се страхувах да ям, защото може да ми се залепи някъде. Постоянно четях статии за анорексията и си изрязвах истории на такива момичета. Мислех си, че ако съм слаба, ще ме харесват повече. А и вече бях тийнейджър, започнах да проявявам интерес към момчета. Първата ми тийн любов беше в едно момче, с което се запознах на село. За първи път бях сред повече хора, в по-голяма компания и той беше много хубав.... и невъзможен както се оказа в последнствие. Най-добрата ми приятелка започна връзка с него. Плаках, плаках, пък се примирих. Ззапонах училище, но тогава започна и един малък ад, около 5 години, докато завърша. Въпреки, че бях слаба, съучениците ми много ми се подиграваха, унижаваха и ми казваха, че нося смешни и евтини дрехи и т.н. Много трудно преживявах всичко това, никога не им се опълчих, защото нямах самочувствие да се защитя. Аа те не бяха с нищо повече от мен. Разбира се бях отличничка, за това бях научена още от малка. Имала съм случаи, в които от отчаяние съм искала да си режа вените и т.н., но не съм го правила, прдполагам, че са нормални тийнейджърски неща, едва ли само аз съм си го помисляла. Тогава много  ми помогна един мой съученик, който също беше от аутсайдерите, но той имаше самочувствие. Не беше нищо особено като външност, но постепенно в десети клас се влюбих в него много. Дал, защото беше уверен, дали защото ми помогна или защото беше единствения човек, с когото общувах там - не знам. Но това продължи около 5-6 години - каквото и да правех винаги се връщах към тази любов. Първото си гадже имах в 11-ти клас, на 2-тия ден зарязах момчето, защото му казах, че обичам друг. Реших го изведнъж, без да мисля особено. Направих го. С най-добрия ми приятел бяхме такива до 3-ти курс, в университета, винаги съм се надявала да се случи нещо с него, въпреки, че никога не съм му го признавала. До 3-ти курс... Когато му признах, а той ми каза, да си търся някой друг, защото той не е за мен... Беше ужасна болка...плаках с глас... не знам, с часове. Но все пак продължихме контакта си и нещата не се промениха много, докато в един момент той започна да се държи егоистично, по-грубо, по-обидно за мен. Докато един ден си писахме в скайп и той ми каза, цитирам "Някои момичета си заслужават усилията, а за такива като теб им трябва някой като мен, да ги върти на малкия си пръст." И това беше капака. След толкова болка, която преживях, ми каза и това. От тогава - 4 години не му говорих, не се интересувах къде е, как е, какво прави, просто го заклеймих. Докато преди 2 години не намерих сила сама в себе си да му простя и сега имаме нормални отношения на здравей - здрасти, как си, как е работата? Не знам, но сякаш с липсата на самочувствие и това аз започнах да мачкам момчетата едно след друго. Никога не съм имала успех във връзките си. Всяка приключва по един и същи начин. Започвам я, минава малко време и я приключвам, без обяснение, без нищо, просто - пуф и ме няма. Не съм имала много гаджета, не бях имала и интимен партньор до 26 - годишна възраст, защото не допусках никого. Гледах страшно много романтични филми и си мечтаех за мъж, приличащ на някого от филмите, за любов като по филмите и за изпепеляващо чувство, което да те накара да забравиш за всичко. Живеех в собсвтен свят. След като започнах университет нещата в социален план се промениха, някак си бях по-различен човек, може би, защото напуснах училищната среда. Имах много познати, много хубави изживявания с колегите, но връзките ... имах 2, които не продължиха повече от месец всяка и ги приключих. Наранявах хората без да ми мигне окото, казвах им жестоки неща, с които виждах как им се насълзяват очите, но не ми пукаше. Ззапочнах да живея с мисълта, че аз наранявам хората и, че винаги всяка връзка ще приключва така - аз зарязвам, той страда. Ввлюбвала съм се в много момчета, но винаги е било несподелено - или са  били обвързани, или не са изпитвали същото, или друга причина.  И наистина животът ми протича така. Имала съм една връзка, в която бях зарязана, тя продължи 2 месеца, но момчето беше по-нестабилно и от мен и ме заряза първи. Но си имам маниер на мислене. Започвам връзката на шега, с мисълта, че тя няма да успее. Започвам да мисля и аналзиирам всичко, да мисля харесвам ли наистина този човек, какво ще се сучи, той не заслужава такав, като мен. Аз не успявам във връзките. Той ще ме намрази и пр. Започвам да ги убеждавам да се откажат от мен докато е време, защото аз ще ги нараня много и после ще съжаляват, че са ме срещнали и т.н. И го правя - зарязвам всеки. Защото така съм настроена, като машинка. Мозъкът ми работи само в тази насока. Да търся какво не енаред, какво да изопача. Така до преди година и половина, когато срещнах последния ми приятел. Срещнахме се във фитнеса. Тогава бях в стабилно състояние. Не мислех за връзки, имах си работата, спорта и приятелте. Тогава дойде той, съвсем неочаквано. На пръв поглед - нищо особено. Високо момче, малко слабо и не особено карсиво по моите представи - веднага бе решено, че не е "мой тип", а моя тип беше - красавците тип Backstreet boys. Той ме загавори, аз му отвърнах, съвсем приятелски разговор. Тругнах си и си мислех, че е това. Но после той ме намери във фейсбук, започнахме да си пишем, видях, че е много свестен, има много ценности, които са рядкост днес при мъжете, сериозен отговорен и зрял. Не след дълго ме покани на кафе - в началото отказах, инстинктивно, защото подозирах, че е започнал да ме харесва. Веднага включих на защитен режим. А няма нищо лошо в това да те харесат. Но за мен беше страшно. После реших, че няма лошо да се видим и се съгласих. Бях доста нервна на срещата, бърборих доста, той слушаше, включваше се, но с моя темп... :) Беше добра среща, не ми направи лошо впечатление с нищо, но з бях решила, че няма да стане с него. Продължихме да си пишем, докато един ден не помня какво ми каза той, но аз реших, че ще му кажа, че не може да има нищо между нас, освен да си общуваме, да излизаме от време на време и толкова. Той го прие като голям мъж и каза "добре, няма проблеми". Тогава започнах да рева, ревах един цял ден, че съм го отхвърлила и не знам дали беше, защото отхвърлях и шанса си да изживея нещо ново или защото го разочаровах. С него ходехме в един и същи фитнес. Същия ден се засякохме и се държахме нормално. После аз започнах да го търся повече, продължихме да си пишем, ходихме на кино, на баскетбол - той играе, и малко по малко усетих как нещата отиват към връзка. В деня когато тръгнахме си спомням, че го увещавах да не се занимава с мен, че е луд, че ще го нараня и пр., но той само ме прегърна и продължихме да се разхождаме. И така започнахме... Но започнахме с моята негативна нагласа за нещата. Започнахме с първоначалния модел на поведение и нагласата, че той не е онзи от филмите. Съвсем скоро последва същия модел на мислене - аз не го харесвам достатъчно, той е по-влюбен от мен, аз ще го нараня, ще го изоставя и т.н., но той се държеше различно, не беше малко момче, беше силен мъж и това ми даваше увереност и спокойствие. Сякаш започнах да си мисля, че може и да се получи. Но тези мисли не спряха, не успях да ги трансформирам в нещо положително. И на определени моменти избиваха, моменти, в които аз плачех и бях на косъм да си тръгна. Имаше един период от няколко месеца, в който всичко беше чудесно. Бях настина щастлива и сега си давам сметка наистина влюбена. Той знаеше за всички мои проблеми в отношенията ми с мъжете, не съм крила нищо от него, държах да сме честни един с друг и така си беше. В началото майка ми изобщо не го хареса намираше му ксуури и трябваше освен със себе си да се боря и с нея. А аз с нея трудно се боря, защото се страхувам да си изкажа мнението - все пак е авторитетът с голямо А. С течение на времето го прие. А аз с течение на времето се обърквах все по-често, но проблемът ми не изглеждаше толкова сложен до преди 2-3 месеца, когато в началото на юни - сякаш нещо превключи в мен. Не живеехме отделно, бяхме ту у едните родители, ту у другите, имахме по една стая в двете къщи и толкова. На работа ми беше натоварено, в къщи имаше напрежение поради редица битови проблеми и аз просто сякаш откачих. Нещата започнаха да се сриват със скоростта на светлината. Стигнах до един момент, в който не можех да спя с него в едно легло, а преди любимото ми нещо беше да се гушкаме. Аз постоянно спях притисната до него и се държахме за ръка докато спим. Просто самата аз се шокирах какво става. Но вече не можех да понасям и родителите си, чисто физически ми пречеха, колегите ми също. Забравих да отбележа, че с моя приятел бяхме почти 24/7 заедно, аз нямах много време, затова  след арбота го отделях на него, започнахме малко по пенсионерски да живеем, да правим секс след вечеря, да сме сами само събота и неделя, когато родителите си бяха на село и т.н. Исках да се изнесем това лято, но през пролетта той остана без работа и беше немислимо само с моята заплата. Започнах да се сривам психически, защото виждах как го наранявам, а не мога да направя нищо. Започнах да посещавам психолог. Говорихме доста с нея, даде ми доста насоки как да моделирам мислите си, имах моменти на пдобрение, но и после се влошавах бързо, докато в един момент нямах друга опция освен да се разделим, за да остана сама... Това беше единственото ми желание. В началото ан август му казах, че наистина това е което искам, заминах за морето при нашите за няколко дни, да доизкарам почивката им с тях, бяхме се разбрали да не си пишем. Той ме пдокрепя във всичко, съгласи се и на това, защото ме обича много. Търпя година и половина моите изблици на несугурност и слабости и сега продължава да го прави, което ме убива най-много. Разбрахме се да не си пишем, но аз не удържах на обещанието си и му пишех всеки ден, дори и по едно изречение. Върнахме се в града и излязохме на следващия ден, като аз бях с идеята да му кажа, че няма начин да се върна назад, кеото е така, а искам да се разделим наистина, да се фокусирам върху конкурса, който предстои и ми е важен. Но някак си нещата се случиха по друг начин - изкарахме си много добре, говорихме за много неща, той каза, че не ме вини за нищо. Аз му повтарях, че съм лош човек, че не го заслужавам, че съм неспособна да имам връзка, а той ме гледаше с любов и повтаряше, че не е вярно, а ми трябва само малко самочувствие и вяра. Изпрати ме до нас и тогава последваха доста страстни целувки. Беше ми хубаво, но се паникьосах да не му дам напразни надежди. Затова на следващия ден му  споделих опасенията си, видяхме се пак след 2 дни, пихе по една бира и вечерта той ми каза, че не може така - че нито аз, нито той може да ми е приятел и, че докато не взема решение какво правим няма да си пишем и да се чуваме. Говорихме много тогава, много плаках, но се съгласих с него и така продължи 10 дни, през които нямахме ниаккъв контакт. Научавах от общите ни приятели какво се случва с него. Но не спрях да се интересувам от него. Плаках много, през 1-2 дни, до степен да не мога да си поема въздух, но знаех, че така трябва. Знаех, че на този етап не искам да сме заедно, искам да си взема конкурса, да започна по-високоплатена работа и да се изнеса. Ввече усещам, че мястото ми не е у дома, в смисъл, че поколенията вече са други. И става доста трудно, а и няма как да придобия опит и да стана по-отговорен човек, ако живея при родителите ми винаги. Това ми е целта ми в момента. След 10-днвеното мълччание реших, че е време да го прекъсна, защото много ми дотежа. Ние с него никога не сме се обиждали или нагрубявали, не сме спирали комуникацията си като хора и беше вече доста тягостно. Преди няколко дни се видяхме, казах му решенеито си и видях как посърна пред очите ми, но го прие, като голям човек. Каза ми, че иска да постигна всичко, което искам. Изкарахме си доста добре, доста говорихме. Уговорихме се, че ще се виждаме от време на време, от време на време ще си пишем, че няма да се насилва нищо и, ако един ден се слчуат нещата отново - добре дошли. Каза ми също и, че това да ми е само познат го убивало и не можел да превключи толкова бързо на друг режим. Аз му казах да не ме чака, ако срещне момиче, което да го направи щастлив, да не се съобразява с мен, но той каза, че не вярва, че наистина го искам, каза, че очите ми още се смеели, когато си говорим и го погледна. Но аз се страхувам, стрхувам се, че няма да отговоря на надеждите му и сякаш бързам да смачкам и неговите надежди, освен моите. Започнах да се връщам към ситуацията от преди да се разделим и тогава паниката ме обзема отново. Искам да избягам, сякаш да го залича с гума, да залича всичките ни приятели и спомени, всичко, всичко, предмети, подаръци, всичко. Не мога да живея с тази вина, която изпитвам, защото усещам, че отново започвам да наранявам жестоко и не мога да се спра. А той ми е казвал винаги  - ти си моето момиче... Не искам друга. Иска да съм майка на децата му, а аз не виждам по-добър в момента от него за баща на моите. Не мога да намеря нещо негатвино, за което да се хвана, за да ми е по-лесно, затова не мога и да спра да плача. Ззащото той наситина граничи със съвършенство, а аз нараних и него. Мислех си да му кажа, че не сикам повече да си пишем, да се виждаме, чуваме и т.н., но за 2 дни ще го срина тотално, а и не знам дали не го правя, за да избягам. Мога да замажа преживяното в себе си, но ако имам друга връзка ще изригне с нова сила. Не искам да бягам постоянно, защото знам, че за да се пребориш с проблема, трябва да се изправя срещу него, тоест да се изправя срещу себе си, но не зная как да постъпя в момента. Той ми каза да се оставя на времето да реши, да не поставям постоянно бариери между нас, а аз това правя наистина. В момента сме разделени, той не ме притиска с нищо, а аз още искам да бягам. Не знам до кога... Може би това, че не съм имала сериозна връзка до сега си оказва влиянието. Това е първата, година и половина. Вече съм на 28, знам, че не е края на света и, че всичко е пред мен, но имам проблем с мислите и поведението си, което ме срива тотално. Не мога да спя добре, само по няколко часа, бях започнала да получавам панически атаки, откакто се разделихме спряха, но знам, че не бива да замазвам проблема. Започнах да се бунтувам срещу родителите си, основно срещу майка ми, искам да се изнеса и да съм самостоятелна. Но съм толкова объркана, несигурна,а същевремнно трябва да насоча всички сили, за да уча.... Съжалявам за дългия пост, но исках да съм подробна и изчерпателна, за да ви е по-ясно. Благодаря предварително за мнението и съветите!

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Как да променя маниера си на поведение?
« Отговор #1 -: октомври 02, 2015, 03:20:41 pm »
Здравейте!
Благодарим Ви за доверието към форума. Описала сте всичко много детайлно и изчерпателно, но поради спецификата на форума, няма как да пишем подробен анализ тук. Факт е обаче, че в целият Ви разказ има една основна нишка: близостта е свързана със заплаха от разпад на собствената Ви стабилност, затова парадоксално, я прекратявате сама. Така  предотвратявате сбъдването на по-лошия страх, че друг може да увреди тази близост и това да е непоносимо за Вас. Колкото и изкривено да изглежда, всичко това е презастраховка, защото на много по-ранен етап, там където е била най-голямата Ви обич и привързаност е имало хем контрол, хем неспособност да удовлетворите очакванията напълно. Затова в момента, в който се усещате по-силно свързана, ще бягате от опасността да разочаровате. Това е така нареченото базово алогично умозаключение, което ръководи мислите и поведението. Затова  би било добре да поговорите със специалист в безплатната си сесия и да тръгнете към практическо решение.