Автор Тема: С него зле, без него пак същото - ПОМОЩ???  (Прочетена 791 пъти)

bolka

  • Member
  • *
  • Публикации: 1
    • Профил
Здравейте,
Имам нужда от професионална помощ, но както в повечето случаи нямам финансова възможност за това. Нямам никакво желание за живот, а имам дъщеричка на 7 годинки, която има нужда от мен.
Накратко моята история е типичния случай на объркан и комплексиран човек: Израснах в не голям град, в обикновено семейство, винаги съм била отговорна и дисциплинирана. Сама поставях прегради пред себе си и колкото и да ми се искаш да съм сред харесваните момичета, бях затворена и някак дистанцирана. Не бях от типичните зубъри на класа, но не бях и сред готините – така продължи живота ми и в университета – със съквартирантката ми живеехме като пенсионери, не знам какво е студентски живот и купони, и не защото някои ме е спирал, бяхме далеч от родители и всякакъв контрол, ние просто бяхме такива, от срам или и аз не знам от какво. Тук е мястото да спомена и външния си вид, винаги съм смятала, че съм дебела, като се върна сега назад съм си била много добре, но все бях на диети, все носех широки дрехи, все комплекси.
След университета със същото момиче се преместихме в София и живота продължи пак така, с малки промени – работа, друга среда, отслабнах доста бях 50 кг при ръст 175 см. /и въпреки че бях скелет, все мислех, че съм дебела/, но до този момент нямах още интимен приятел. Минавах за хубавица, имаше интерес от противоположния пол, но аз някак не смеех да предприема нещо – колеги излизаха по купони, аз все се чудех как да се измъкна, никога не съм ходила на дискотека, до ден днешен – срам ме е че не мога да танцувам, като дърво съм. И така, както впрочем през целия ми живот, бях ледената кралица – хубава и недостъпна ЗАЩО???
И така след няколко месеца в София срещнах НЕГО – красив, строен, с кола, апартамент, собствен бизнес – мъж мечта – влюбих се от пръв поглед. В последствие се оказа, че е по-голям от мен с 12 г. /и досега не му личат, изглежда по-млад от мен/, но това за мен не беше проблем. Беше улегнал, не го вълнуваха дискотеки и купони, супер за мен нямаше нужда да се крия. Но, винаги има едно „но“, оказа се от семейство с баща тиранин, побои, скандали и майка „светица“ търпяща всичко това. По думите му, не би допуснал това да се повтори и при него, но само на думи, впрочем при него всичко е така, пред хората и на думи е светец, но на дела и то спрямо жената до себе си - точно обратното. Още на втората седмица уж случайно ме запозна с техните, а те от първата среща вече питаха за деца /аз бях на 24, а той на 36/. Годините минаваха, аз усещах, че не е човека за мен, все си тръгвах, но се връщах, минахме и през аборт, по мое желание, защото не исках да остана с този човек, но продължавахме да сме заедно.
Какво ми липсва с него – всичко: в интимен план пълен дисбаланс, той е първият ми мъж и съм напълно  разочарована, не изпитвам никакво удовлетворение. Той е най-лошото съчетание от родителите си – възпитан да е МЪЖ с всички негативи на това и наследил слабостта и нерешителността на майка си, елементарни решения се взимат след дни мислене и премисляне, което ме довеждат до лудост.  Наследил скъперничеството на баща си, само да трупа и да живее в мизерия. И още и още – чувствах се без подкрепа, без стабилност, без любов, незадоволена и неразбрана.
Но продължавах да се връщам пак и пак, така до 2008 г., когато се роди малкото ни съкровище, исках дете, защото ставах на 30 и се заблуждавах, че нещо ще се промени /мислех си кой ли ще ме вземе мен, я да си стоя при сигурния мъж, с годините здравословно се влоших – метаболизъм, хормони, качих доста килограми и така досега, мислех че няма да мога да забременея, особено след аборта и така с хапчета от един известен столичен гинеколог бебето беше факт/. Бог се смили над мен и ме дари с прекрасно дете, това колики, зъбки, плач, безсънни нощи, аз не знам какво са – бебе мечта спинка, папка и се гледахме прекрасно и слава Богу, защото при баща изпадащ в криза при най-малкото нещо /защо плаче, какво и правиш, нищо не става от теб и т.н./, ако имахме нормално ревящо бебе, сигурно нямаше да съм жива вече.
И така живота ми продължи в този измислен свят, заблуждавайки се, че имам семейство и обвинявайки се, че не успях да сбъдна мечтата си да имам сплотено и обичащо се семейство.
Тук е мястото да спомена и семейството в което израснах – типично патриархално, не мога да кажа, че имаше крайности, но не беше идеално. С годините обаче, баща ми започна все повече да пие, ние вече със сестра ми не живеехме при тях и той тотално деградира – сега живеят в непрекъснати скандали и обиди, майка ми се е превърнала в слугиня на алкохолик и аз все се чудя защо допуска това и се примирява. А аз какво направих – същото, и при нас нещата стигнаха до там, непрекъснато се караме за всичко – той така и не поиска да сключим брак, все пари не му стигнаха, все не носех достатъчно и то за да ги внася в банка, не да купим нещо или да отидем някъде. Той е категоричен - каквото е направил досега това е  – един апартамент за който всеки ден ми се повтаряше, че живея наготово и трябва да плащам наем и една вече счупена кола откакто сме се запознали, от тук нататък аз трябваше да купувам и да се грижа за всичко. Не че нямаше пари, но да трупа в банката за него е фикс идея. /Днешните жени за нищо не ставали, всичко наготово чакали и т.н., един подарък или едно цвете не съм получила, никакъв жест на внимание или нежност, точно обратното стигна се дотам да ми посяга, да ме блъска, да виждам как едва сдържа гнева си, започнах да се страхувам от него/.
Така се озлобих спрямо него, но най-вече на себе си, как можах да допусна това. Не мога да го понасям повече, изпадам в истерии, не мога да се позная, аз скромното, тихото момиче, на което гласа не се чуваше - сега вкъщи съм като звяр и най-лошото си го изкарвам и на дъщеря ми. Най-накрая се реших, че детето не заслужава това и преди повече от 2 години се изнесох на квартира, той го прие много зле, то бяха сълзи, обиди, молби и пак така през всички емоционални състояния за които се сетите.
Аз обаче „устоявам геройски“ - да, ама не съвсем. Той не спира да звъни по телефона, да се жалва как лишавам детето от баща и семейство и аз да е мир, го допускам вкъщи и така на практика, само не спим заедно, аз си готвя, пренасям – отнасям, търпя обиди и критики за всичко, плащам си наем, живея по-същия начин, едва връзвам двата края и нищо не се променя. Тук е мястото да спомена и семейството на брат му – живот без брак, затова и ние нямаме, мъжа не работи, жена му го издържа, но той е мислителят и всичко се дължи на него. Като сиамски близнаци са братята, не могат да се отделят, а „етърва ми“ е пълна моя противоположност, не и пука приела е този живот и си прави каквото иска. Та сега съм между чука и наковалнята – тя от една страна ми дудне да го зарежа, обижда го, а на мен ми е жал, но се правя че не ме вълнува вече. Той от друга страна „ виж тя как държи на брат ми и не го зарязва, ти какво искаш“, защо не си като нея. Опитвам се да балансирам и да крия за да не и създавам проблеми, а тя само надъхва и детето срещу баща й, а аз се опитвам да не я настройвам, все пак и е баща. Изморих се вече…. Имах и косвено предупреждение от брат му, да не завеждам дело за издръжка, че ще прекъсне всякакви контакти с детето ми, ще забрани на братовчедка й да я вижда и т.н и аз да не създавам неприятности си трая – и така и не получавам нито лев от бащата на дето.
Сега съм предприела и по-сериозна крачка, купувам жилище, изтеглих кредит, как ще се оправя не знам, до месец ще трябва да се пренеса и се чудя ЗАЩО???
Ако ще продължавам така има ли смисъл?
Защо не се върна при него и да си търпя всичко?
Вътрешно се разяждам от гняв, обвинения и безсилие, всеки път си казвам край, но така до следващия ден – детето го обича много, той с нея се държи добре, но винаги сме на противоположно мнение, ако аз кажа бяло, за него винаги е черно и тя не знае кой да слуша – и въпреки, че е много добро дете виждам че използва ситуацията и го манипулира. Опитва се да ме защитава, запушва му устата да не ме обижда и т.н.
Май стана много дълго, за което се извинявам, но съм напълно безсилна, правя някакви безсмислени неща – отварям нови врати, но не затварям старите. Искам да ме остави, затварям му телефона, държа се зле с него, но после съжалявам. Ако не се обади ден-два и почвам да мисля защо не ме търси. Какво ми става???
 В служебен план нещата са още по-зле, типично за мен да държа на сигурното, както и в любовта съм на втората си работа в живота, от вече 13 г. – отдадена напълно на задълженията си, но оценена единствено на думи – според шефа ми съм част от семейството му, разчита на мен за всичко, задължения много, но пари малко, само обещания  – аз съм най-дългогодишния служител, управител по документи, отговорности много, но заплащането ми е на ниво сервитьорка в наш обект. Опитвала съм да говоря с него, но все да почакам, все сме в труден момент, да стискам зъби /е само аз ли???/. /и затова сме се карали всеки ден с мъжа ми/
И така съм в един омагьосан кръг, от който няма изход – сама, с дете, дебела, без желание за  живот, мисълта за самоубийство не ме напуска, на всяка крачка си представям как ще скоча пред някоя кола или нещо подобно и не виждам светлина в тунела.
Моля Ви помогнете ми!!!