Автор Тема: Да си споделя просто  (Прочетена 565 пъти)

jeikata

  • Member
  • *
  • Публикации: 2
    • Профил
    • Ел. поща
Да си споделя просто
« -: юни 20, 2014, 12:14:50 pm »
Не мога да възприема живота и това е. Представете си още на 25 и да ви болят зъби. А има и доста кариесипоявили се. Като ще бъда на 40-50? болки навсякъде, болести, стави, диабет и прочее. ОТ дете нямам приятели и всички ме игнурират. Аутсайдер. Да нямаш нито един приятел, да нямаш на кого да звъннеш. Етъй си седя следобеда и си викам имам гсм, а няма на кого да се обадя. Имам си апартамент, нямам кого да поканя. Живея с майка си само. По цял ден сама или с мама. Ужасно е. И на зъболекаря плаках виках, едвам ме изтрая зъболекарката. Ужас, другия четвъртък пак там. Имам телк, който свършва ноември сега. Нямаме пари, мама е на пенсия и аз. Ако имах пари щях да ида във Варна с пълна упойка за 1000 лв да ми оправят двата пулпити. Ама съм от бедната тълпа и ще си траям на болката. Уча задочно, ама за какво ли го уча. Надали ще го работя - соц.дейности уча.В университета и там се държа зле и се излагам и всеки бяга от мен. Като се ядосам викам и се излагам. Моног съм нерван. От всичко се дразня - хладилник, часовник, звуци... Абе за умиране съм. Нямам място на този свят. А и отдолу съседа само чука, стържи и вика  по цял ден. Скапан свят. А освен мама никой друг не ме обича. тъй че няма да липсвам кой знае колко. само на мама и леля. ама то пък и не е лесно и да умреш. Скапан свят. Хем няма живот, хем смъртта трудна. Сега мисля как да се самоубия, ама е трудно. Нямам лични пари, за да купувам неща са самоубийството. На 7 юли евентуално ще имам, но и откъде да ги купя. Нямам връзки, диларчета за хапчета, успокоителни и подобни. Мога да плувам и удавянето е трудно. Да скоча от високо ме е страх дали ще успея или ще се осъкатя, дали ще боли... Ако имах пари лесно. Ще си платя да не ме боли при зъболекъря. Ще съм бизнесменка и ще работя. Ще имам семейство. а не самотна, оставена сама да се справям с всичко.... То отдавна би трябвало да съм умряла, а ето още се мъча. И друга дилема. майка ми ме смята за болна. Води ме все по лекари. И ме вкарва често в психото. От 2011 до сега пиех лекарства на сила. Но поне с това се справих. От 3 месеца с много караници и викове надделях да не пия лекарства. Пиех кветиапин и конвулекс. Като ги спрях имах абстиенция, която уш намаля. Сега не мога да спя. Но пия мелатонин реалкс и уш започнах по-бързо да заспивам. Но телка ми изтича скоро и майка ми иска да ходя на лекърката си в психото за протокол, лекарства и кви ли не глупости. А аз там не искам да стъпвам. тъй че освен отчаяна и с лош живот имам и лепната диагноза Биполярно разтройство... (добре че не е шизофрения). Лепнаха ми го защото преди години бягах от вкъщи. А 2010 г. един мъж ми втълпи, че ме преследват и избягах с него уш да ме пази от групировките. Омъжих се за него. После 2013 г. се разведох с него. И мама все туй ми повтаря. А защо избяга. Пак ще се случи... И заради тия бягства още повече ме мисли за болна. От 2010 не съм бягала повече. само 2008 и 2010. 2012 се опитах да се самоубия но засъжаление не успях. и после преживях ада в психото. зомбираха ме с лекарства и ме връзваха. Ужас е живота ми. Да мра искам. Казвам и,ч е вече не бягам, тя се затуй мисли. Казвам и, че е от малдостта ми, вече пораснах. Тя все на своето си държи. Вика докато съм жива ще пиеш лекарства. Аз и викам,ч е като умре ги спирам на първия ден.
« Последна редакция: юни 20, 2014, 12:25:03 pm от jeikata »