Автор Тема: Е-therapy в поредица от статии за Pufies  (Прочетена 3110 пъти)

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« -: октомври 18, 2013, 04:34:31 pm »
Ражда се нова личност
Темперамент и характерови особености

         Кой ще победи в „дуела на приликите и разликите” е въпрос на гени, възпитание, сила и яркост на модела за подражание. Преди да обвините детето си в мързел или инат, преди да му сложите етикет „хирепактивно”, „палаво” или ”лошо”, помислете дали то просто не е по-бавно като реакции или рязко и бързо сменя настроенията си, защото такъв тип е нервната му система.
Да, една част от темпераментовите особености на всеки човек се наследяват. Това са емоционалността, общителността и двигателната активност, но останалата част се придобиват и развиват. Родителите често срещат затруднения в това да се напаснат към новия човек и затова ще им бъде много по-лесно, ако разберат какъв тип темперамент носи тяхното дете, какви са плюсовете и минусите и как да балансират всичко това. 
        Представете си майка, която все бърза, нетърпелива е и често сменя настроенията си и бебе, което си спи спокойно, няма нужда от интензивни развлечения и много хора около себе си. Майката ще е все притеснена за това, че бебето е толкова спокойно (при положение, че тя не е), а детето ще получи извънредно излишна доза тревожност, защото попива от майката. Друг пример -  чувствителна и неуверена майка, която отглежда „малко диктаторче”, което добре се е научило да я манипулира. Тя ще се суети и ще се чувства все по-неуверена, докато мъничето я дресира със собствените си средства (плач и усмивки) да се движи по неговите правила. При децата чертите на темперамента се виждат най-ясно, защото те все още не са се научили да се съобразяват с обществените норми и да моделират поведението си спрямо тях. Още в древността Хипократ определя четири основни типа и терминологията се изпролзва и до сега. Те са сангвиничен, холеричен, меланхоличен и флегматичен тип темперамент. Всеки от тях има своите плюсове и минуси и в „чист” вид не се срещат, винаги се преплитат няколко характеристики.
       Чувствителното дете. Те са много чувствителни, лесно раними, притеснителни, нерешителни, затворени в себе си. Не обичат да изпъкват, а по скоро да се сливат с пейзажа. Реагира болезнено на негативните оценки. За това повече поощрения, внимание и топлина ,за да може то да разгърне потенциала си. Има нужда от търпение и физическа близост. 
        Тихото и вглъбено дете. Спокойно, невъзмутимо, много търпеливо и толерантено. Детето с този тип темперамент се движи и действа бавно, но методично постига целите си. Няма много жестове и мимики. Не обича промените. Движи се добре в своите си територии. Не бива да бъде пришпорвано, защото това ще го пресира и ще го накара още повече да „забие”. Хубаво е да се развива в децата с този тип темперамент интерес към движението.
       Лидерът с доброто настроение. Това дете е активно, общително, жизнерадостно, адаптивено, дружелюбно, с чувство за хумор. Обича да е сред нови хора и пространства и е любопитно. Лесно преживява неуспехите. Обещава с готовност, но не винаги изпълнява обещаното. Нужни са му малко търпение и контрол, за да се избегне лекомислие и непостоянство.
       Бързакът. Енергично и активно дете, с бурни емоции, които лесно излизат навън, без да има бариери. Има резки и бързи движения. Тази енергия просто трябва да бъде канализирана и направлявана в нещо градивно, най-добре спорт или някакво хоби.  Детето с хореличен темперамент има нужда от публика и одобрение, обича шумни игри и е готово да рискува. Необходими са му търпеливост и сдържаност.

       Мокри пеленки, глад, дискомфорт са дразнителите, които карат бебето да плаче. По това как нашето бебе плаче можем да предположим какъв тип е то. Някои бебета направо пищят, други плачат умерено силно , а трети си кротуват и не реагират на тези „слаби” дразнители за тях. Всяко дете има различна реакция. Определете сами темперамента на вашето дете, като наблюдавате следните прояви:

Лидерът
Плач: Силен плач, но лесно се успокоява
Сън:  Бързо заспива и се събужда в добро настроение.Спи малко, спокойно и дълбоко
Наблюдателност: Заглежда се по хора и движение
Игри: Харесва подвижни игри. Бързо ги сменя една с друга

Бързакът
Плач: Разплаква се лесно, но и бързо се успокоява.
Сън: Трудно заспива и се събужда в крайно различни настроения. Спи малко и лошо.
Наблюдателност: Заглежда се по хора и движение
Игри: Харесва динамични и шумни игри и бързо ги сменя. Има нужда от зрители и развлечения.

Вглъбеният
Плач: Не се разплаква лесно. Има висока граница на дразнимост. Мократа пелена за него може да не е достатъчно силен стимул да се разплаче.
Сън: Спи много и добре. Заспива бързо и спи спокойно
Наблюдателност: Предпочита да гнаблюдава неодушевени предмети
Игри: Обича спокойни и тихи игри. Може да си играе с една играчка дълго време и да не забялазва какво се случва около него.

Чувствителният
Плач: Не плаче, а мрънка
Сън: Спи много и тревожно. Често се събужда в лошо настроение
Наблюдателност: Спира поглед по-често върху предмети и природа
Игри: Предпочита да си играе само. Често има любима играчка, с която трудно се разделя

Вместо заключение, помнете, че няма добър или лош темперамент! Ако детето е обградено с любов, то ще се чувства  уверено и с добро самочувствие. 
« Последна редакция: октомври 18, 2013, 04:37:18 pm от etherapy »

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #1 -: октомври 24, 2013, 11:36:39 am »
Доверието
 Връзката майка-дете


      Дали светът ще бъде възприеман от нашето дете като безопасно и сигурно място или ще бъде приет по-скоро като опасно и студено място, зависи от това каква връзка то ще създаде с нас, неговите родители, в най-ранна възраст. Първата връзка майка – бебе е толкова основополагаща, колкото и първата тухла в построяването на една къща. Тази връзка определя в голяма степен увереността, самочувствието и начина на свързване на личността с хората оттук нататък.
     Потребността от доверие и сигурност на бебето е базова потребност и е също толкова силна, както и потребността от храна, вода, топлина... Основният обект на привързаност обикновено е майката. Чрез физическия и зрителен контакт, усмивката и гукането майка и бебе се свързват и започват своето уникално общуване, което е важно за развитието на детето. Още през 2-3 месец на бебето се появява т.нар. комплекс на оживление. Той се изразява чрез реакции на радост, гукане, усмивки, протягане на ръчички, когато бебето усети присъствието на майката и е основа за успешно привързване и изграждане на доверие.
     Ситуация, чрез която може да се провери дали детето е изградило успешна привързаност е следната: майката излиза от стаята и детето остава с друг възрастен. Ако то се разстрои от тази раздяла, но след връщането на майката реагира положително и се успокои, това е и индикация за благополучно емоционално и социално развитие. Това показва, че детето се чувства сигурно и в безопасност и  има  възможност уверено да изследва света около себе си, приемайки го за сигурен и безопасен. Различен е случаят с деца, които се отглеждат в институция. Те не могат да изградят такъв тип привързаност с хората, които се грижат за тях и се научават много бързо, че техните потребности не могат да бъдат задоволявани своевременно и това не им позволява да придобият доверие и вяра в собствените си способности и сили. Те започват да възприемат света песимистично като място, което е опасно и несигурно. Тази базова нагласа влияе върху целия им живот.
     Успешно привързаните деца могат да се разграничат от ненадеждно привързаните и чрез наблюдение върху вродения интерес за изследване на света, който съществува у всички бебета. Успешно привързаните деца се различават по това, че се чувстват сигурни да изследват света около себе си свободно. Ненадеждно привързаните деца чувстват силна тревога при раздяла с майката и при нейното завръщане имат негативно отношение. Те изследват света по-плахо и несигурно. Според някои психолози основната цел на системата на привързаност е да мотивира поведението на бебето да търси близост с фигурата на привързаност, която дава чувство на сигурност.
Майчиният инсктинкт е чудесен помощник при изграждането на специалната връзка майка-дете, защото майката интуитивно откликва на потребностите и емоциите на детето си още при първата си среща. Детето е като скачен съд с нея, така че ако тя се чувства уверена и сигурна в новата си роля, така ще бъде и с бебето.
     Докато за майка  и бебе общуването и контакта започва още със зачеването, доверието и връзката на бащата с детето се изгражда постепенно след раждането на детето и чрез майката. Ежедневно майката поощрява бащата в контактите. Оценява се връзката им чрез комуникацията, общите физически игри и занимания, които са в основата на създаването на близостта.
     Последователността и постоянството в грижите са важни за формирането на привързаност и основа за изграждането на уверена и стабилна личност.

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #2 -: ноември 01, 2013, 02:25:14 pm »
Да се роди татко. Ролята на бащата в най-ранна възраст

     Психологическото раждане на бащата не винаги съвпада с физическото раждане на неговото дете.
     Тенденцията в последните години при работата ми с бременни е повишаваща се активност на мъжете, които се интересуват от бременността, раждането и грижите за бебето в началото на неговото отглеждане. Патриархалните норми и идеята, че гледането на дете е чисто женска работа, вече не е толкова застъпена в мисленето и поведението на мъжете. Ролята на бащата се трансформира в исторически план. Татковците са активни, присъстват на лекциите в Училището за бременни и са истински любопитни за етапите на бременността. Дори смело решават да бъдат до половинката си по време на раждането..
     Първият досег на бъдещото дете с бащата е гласът. Слухът на бебето започва да се развива още след 16-та гестационна седмица и  така се разкрива една нова възможност за интензивно взаимодействие на плода с родителите.  Ембрионът запомня майчиния и бащиния глас още докато е в утробата. Бебето по-добре долавя ниските, отколкото високите звуци. За това след раждането си почти веднага може да разпознае гласа на баща си. Така че, бъдещи татковци, говорете на децата си още в утробата. Те чуват гласа ви и това е началото на вашето взаимодействие!
     Вторият досег на бащата с детето е чрез посещението му на курсовете за бременни заедно с майката. Това е изключително ключов момент в двойката. Таткото може да чуе ударите на сърцето на детето си, да го види с напредналата  технология за ехография. По този начин досегът на бащата с бебето е много по-рано от преди.
     Била съм свидетел, присъствайки на раждания, на много първи срещи на бащи с децата им и реакциите са били винаги различни. От пълен ступор - до емоционална реч, от сълзи на радост и липса на думи -до пълната гама положителни емоции, които може да изрази човек в един такъв момент. Всеки според темперамента и емоционалността си, но винаги запомнящо се.
     Природата е рашила въпроса с майчиния инсктинкт кардинално, но къде са бащите, как се изгражда техният инсктинкт?
Какъв баща ще бъдеш зависи от няколко фактора. На първо място възрастовият етап и приоритетите в него (ясно е, че има разлика в поведението на младите, зрелите или по-възрастните татковци). На второ място това, което носиш като „багаж” от собственото си родителско семейство и моделите, които си възприел като личен опит. Двете крайности на възпитателния модел на мъжа са авторитарен и дистанциран.  Естествено някъде по средата е и балансираният, в който мъжът отчита традициите на семейството, в което е отгледан, но и създава традиции в семейството, което гради. Тук обаче трябва да се отбележи разликата във времето, в което се живее. Защото, ако за предишното поколение е било добре да се спазват стриктно традициите и патриархалните норми, то днес е необходимо човек да бъде много по-адаптивен и гъвкав. Бащата дава на момичето усещане за женственост и привлекателност, а на момчето - за сила и компетентност.
     Майката има главна роля не само в раждането на детето, но и в „раждането” на бащата. Тя дава посоката и стабилността на връзката баща -  дете, като я поощрява, насърчава и подкрепя.
     Не се отчайвайте от неловките движения в началото, когато таткото се опитва да сменя памперса и да къпе бебето. Всичко си идва по местата с опит.
     Не се страхувайте да излезете от стаята – макар и не толкова качествено като вас, таткото ще се справи.
     Не се сърдете на хаоса, който ще намерите след „гледането” на таткото. По-важно е той да пожелае да го направи пак.
     Вярвайте в татковците. Техният принос е точно толкова важен, колкото и вашия. Независимо дали е биологичен или приемен, бащата се изгражда чрез времето прекарано с детето, навиците и заниманията им заедно, историите, които могат да разкажат като спомени след време...

     Моделът зависи от взаимоотношенията с другите, но най-вече от личните нагласи, стремежи, преживявания, възрастови кризи, проблемите, през които преминаваме.... Толкова е сложа картината, че ако човек не се спре за момент и не се опита да прецени за себе си какъв път е поел и по какъв начин се движи по него, ще му бъде трудно да се ориентира в ролята си на родител.
     Ето част от отраженията, които възпитателният модел на бащата дава върху детето.
[/left]

Възпитателен модел на бащата: Баща,  гледан от авторитарен баща.
Възможно поведение на бащата: Може да повтори авторитарния модела или да бъде незаинтересован.
Как това се отразява върху детето: Ако бащата повтори модела детето ще би могло да бъде „послушно”, но с висока степен на тревожност. Ако реши да бъде на другата крайност и да даде пълна свобода, детето трудно би адаптирало в нови условия с правила и граници. Търсенето на „златната среда” и баланс в подхода може да създаде позитивен бащински модел. Ако бащата повтори модела детето ще би могло да бъде „послушно”, но с висока степен на тревожност. Ако реши да бъде на другата крайност и да даде пълна свобода, детето трудно би адаптирало в нови условия с правила и граници. Търсенето на „златната среда” и баланс в подхода може да създаде позитивен бащински модел.

Възпитателен модел на бащата: Баща, гледан от незаинтересован (емоционално хладен) баща.
Възможно поведение на бащата: Да повтори модела (неангажиран) или да се опитва да отговори на очакванията на майката.
Как това се отразява върху детето: Ако бащата повтори модела, ще се размие мъжкият модел на поведение, от който децата имат нужда от най-ранна възраст. Детето би могло да търси компенсаторно емоционална близост. Отговарянето на чужди очаквания създава вътрешен конфликт. Особено когато те са нереалистични.


Възпитателен модел на бащата: Баща, получил позитивен бащински модел.
Възможно поведение на бащата: Да повтори традициите, като има в пред вид разликата във времето, в което живее или да бъде консервативен Да повтори традициите, като има в пред вид разликата във времето, в което живее или да бъде консервативен.
Как това се отразява върху детето: Традициите и стабилността на бащата дават сигурност и стабилност на детето. Важно е да се отчетат разликите във времето, в което се живее, за да е актуален моделът на сегашната ситуация и потребности.

« Последна редакция: ноември 01, 2013, 02:39:25 pm от etherapy »

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #3 -: ноември 08, 2013, 01:01:21 pm »
Различията между двата пола и подходите на родителите


      Ако отидете в парка и наблюдавате само 15 минути как майките общуват с бебетата си, съвсем точно ще определите в коя количка има момиченце и в коя момченце (без дори да се влияете от цвета на количките и дрешките, а само от отношението на майките и на другите хора към обитателя на количката). Обикновено майките на момиченцата гукат много нежно, казват им колко са красиви, милички, сладки и добрички, а около количките на момченцата се чува „колко голям и силен си станал”, „как сериозно гледаш”, „същия си като баща ти”.... Но дали само това как ние родителите се държим към синовете и дъщерите си определя различията?
     Освен социалната среда и отношението към децата ни, изследванията доказват, че хормоните и ориентацията на мозъчните връзки в голяма степен определят поведението и постъпките им. От живота в пещерите до днес телата и мозъците на мъжете и жените са еволюирали по съвсем различен начин. Било е необходимо, за да оцелее човешкия вид. В древността разпределението на ролите е ясно – жените стоят в пещерите и се грижат за децата, а мъжете ловуват и се грижат за прехраната. Заради тези си роли са придобили различни умения и способности.
     Има и стереотипи, в които без да искаме влизаме. Например следните вярвания: „Момичето да е кротко, нежно и внимателно”, „Момчето не бива да плаче, да се оплаква, да мрънка, а да се справя смело без да се страхува”. Познато ви е, нали? Просто защото всеки от нас го е чувал от родителите си или от баба и дядо.
     Още когато едно дете се роди, ако е момиченце го обличаме в розово, а ако е момче – в синьо. Даваме на момченцата да играят с коли и конструктори, а на момиченцата – с кукли и детски колички. Когато се удари на момчето му се казва „юнак без рана не може”, а момиченцето се гушка и утешава в прегръдките. Татковците ритат топка с момченцето, защото спорта е борба, конкуренция, победа, а с момиченцата се разхождат горди. Майките учат момиченцата да са мили, нежни, чувствителни, внимателни и толерантни и са горди със своите смели малки момчета.
     Природата е заложила различия и ако приемем, че мъжкото и женското начало са двете поливини на едно цяло, тогава нещата си идват съвсем на мястото. Полезно е родителите да могат да отчетат различията между половете и да не сравяват децата си. Най-малко, за да не се притесняват когато забележат например, че три годишния им син не говори добре, а дъщерята на приятелката на същата възраст разполага със запас от толкова много думи! Това знание ще помогне на родителите първо да не изпаднат в стрес от „изоставането” на детето си и на второ място да разберат как да подпомогне детето, без да се всява паника в цялото семейство. И не на последно място да се предпази от подхлъзване по наклонената плоскост на: „защото мъжете така не правят” и „защото жените не се държат по този начин”.
       Ето някои от най-съществените разлики, които родителите е добре да отчетат при възпитанието на детето си:
     Тепмовете на развитие. Редица изследвания потвърждават, че момиченцата се развиват малко по-бързо от момченцата.  До петгодишна възраст момичета изпреварват момчетата с шест месеца в общото развитие.
     Мозъчната ориентация. Едногодишните момиченца могат да различат снимки на хора от семейството и снимка на непознати, което момченцата не могат да правят все още на тази възраст. За сметка на това момченцата могат много по-бързо да намерят изгубена играчка. Момичетата откликват на хора и лица, а мозъкът на момчетата откликва на предмети и размери. Дори при съвсем малките бебета се наблюдава това – вниманието на момиченцата се насочва към лицата и хората, а момченцата наблюдават по-продължително време движещи се предмети, играчки. Момчетата се ориентират по-бързо, момичатата са по-наблюдателни.
     Сетивата. Петте сетива (зрение, слух, обоняние, вкус, осезание) при момиченцата са много по-добре развити и услужливи, отколкото при момченцата.  Природата се е погрижила жената да е интуитивна и емоционална. В Клиниката, в която работя дни след раждането майките успешно могат първо да познаят, че плаче тяхното дете и на второ място да отгатнат само по това как бебето плаче,  от какво има необходимост – дали от храна, дали от преобуване или от гушкане. Бебетата момиченца реагират почти два пъти повече на шум, отколкото бебетата момченца. Момиченцата са изключително чувствителни към докосванията.
     Проговарянето. Момиченцата не само че проговарят по-рано, но и на три годинки вече имат почти два пъти по-богат речник от момченцата на същата възраст, а речта им е почти съвсем разбираема и смислена.
     Потребности. Момичетата се стремят към приятелство и сътрудничество, момчетата — към власт и положение. Момчетата се състезават, момичетата си сътрудничат.
     Начин на оценяване. За момчетата е много важно какво точно от техните действия е оценявано, а за момичетата е по-важно кой и как ги оценява.
     Игрите. В играта най-лесно могат да се забележат някои разлики. Например, момчетата са много по-активни и подвижни. Техните игри са свързани с тичане, ритане на топка, докато момичетата могат да играят тихо и по-дълго време, особено когато влязат в ролята на „майка”. Момченцата строят високи и големи кули, а момиченцата си имат къщички за кукли, в които декорират, подреждат мебели и най-вече наблягат на фигурките и взаимодействието им.
     В групата. В група от момиченца новото момиченце е прието бързо и за него е узнато всичко. Например момиченце на 5 години се запознава с други момиченца с три въпроса „искаш ли да играем, как се казваш, на колко години си”, а момченцето ще попита „искаш ли да се състезаваме” и спрямо постиженията това момченце заема мястото си в йерархията на момчешката група.
     Играчките. Момиченцата ще гушнат, ще докоснат играчката, която получават, а момченцето ще я разгледа да види от къде се отваря и какво има вътре, как работи и след като я разглоби ще поиска друга. Момчетата се интересуват от предметите и техния начин на действие, момичетата — от околните и установяването на добри взаимоотношения с тях.
     Разпределение на вниманието: Момичетата могат да правят няколко неща едновременно, момчетата – само едно. 
     Моделите и увереността: В мъжкият модел на поведение се цени силата, компетентността и постиженията. Ако едно момченце построи нещо със своя конструктор, то бива да бъде поощрено, наградено и да бъде отчетен успехът на „стената на славата”. Това определя в голяма степен самоувереността. В женският модел се цени любовта, красотата, отношенията с другите. Самочувствието се определя от това какво е качеството на взаимоотношенията. Две момичанца могат добре да си играят на кукли, но и бързо да разделят парцалките и куклите. Естествено след това лесно се спогаждат и отново общата игра ги събира. При момиченцата добре работи метода с личният пример.
     Освен от безусловна любов, момиченцето се нуждае от разбиране, внимание, утвъждаване, а момченцето от приемане, доверие, признание, възхищение, насърчаване и одобрение. Всяко дете се нуждае от индивидуален подход. Общовалидни рецепти не съществуват. Избягвайте да сравнявате децата. Те са индивидуалности и най-вече личности, които имат нужда от уважение.   

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #4 -: ноември 15, 2013, 02:00:13 pm »
Невидимите причини за „лошото” поведение на децата
      Всяко човешко поведение има причина и цел. Това важи с пълна сила и за детското поведение, дори причината често пъти да е невидима за нас-родителите. Със своето „лошо” поведение децата обикновено ни показват от какво имат необходимост или просто търсят внимание. Те може да не разбират думите и смисъла на това, което се казва, но повече от добре разпознават интонацията, мимиката и промяната в лицето на възрастния. Те са безпогрешен барометър на родителските емоции, но родителите не винаги са толкова добри в разчитането и разбирането на същите при децата. Познания за поведението на децата са необходими на първо място, за да могат родителите да отговорят адекватно на потребностите им и на второ място, за да могат да контролират собствените си емоции, без да категоризират детето си като „инатливо” или „непослушно”. Нека видим какво се крие зад детския инат, капризите, истериите, агресивните прояви и някои задръжки.
      Детският инат. Силното желание за самостоятелност на детето се крие зад този тип „лошо поведение”. Малкият човек няма достатъчно голям набор от средства, с които да покаже какво иска, какво мисли и какво чувства. В началото научава и разполага с думичката „не” и „няма” и използва тях когато усети, че не се зачита неговата самостоятелност. Например какво ще облече или къде точно у дома ще стоят играчките. Ако едно дете е твърдо в желанието си, че насред зима иска да излезе със сандали, родителят може да отиграе така ситуацията, че то с огромно желание да обуе най-топлите си ботуши като създаде усещане на детето, че то само е взело решението. Например: на момченцето може да се каже „Искаш ли да си като скиорите (или ескимосите). Те винаги си слагат нещо топло на краката, за да са силни”. Ако става дума за момиченце, би работила репликата: „Ботушките ти много си подхождат с палтото. Ще бъдеш много хубава така, а и ще можеш да играеш по-дълго време, защото няма да ти е студено.” Всеки познава детето си и знае кое би проработило в такъв момент. Не е добре родителят да действа на принципа „по-силният печели”, защото детето ще остане с гнева си срещу незачитането на личността му.
      Детските капризи и истерии. Всички сме виждали тръшкащо се дете в магазина и суетящи се около него родители, които се чувстват неудобно от случващото се. Да се научиш да отлагаш желанията си е наистина трудно когато си на 2 или на 3 години.  Все пак, ако тези желания са нереални и неизпълними, те трябва да се преодолеят. Много важно е какво поставя родителят като изискване към детето си, защото то трябва да е съобразено с възрастта и възможностите му. Не можем да очакваме от едно тригодишно дете да се съобрази със семейния бюджет и да не се тръшка за най-голямата и скъпа играчка в магазина Когато има подобна ситуация реакцията на родителят е да изведе детето бързо на място където няма хора и то ще се успокои. Все пак когато няма зрители спектакълът свършва. Във вихъра на истерията водещата емоция е гняв, а проявите са различни  – детето тропа с крак, крещи, хапе, хвърля предмети или се тръшка на пода. Погледнато от страни е страшничко. Но точно тук има една уловка за родителя – ако желанието на детето, което си е послужило с такава тактика, бъде удовлетворено, това ще го накара следващия път когато иска нещо да постъпи точно по същия „успешен” начин.
       Ранна детска агресия. Агресивните прояви могат да бъдат насочени към родителите, към връстниците или към предметите. При малките деца агресията може да бъде провокирана от незадоволени базови потребности. Детето е гладно, жадно, спи му се и за това е неспокойно и тревожно. Също така и от трудна адаптация към нещо ново. Агресията към връстниците най-често е по време на игра. Някои деца реагират много силно негативно на загуба или когато им вземат играчката. Изключително важно е адекватното кратко обяснение на емоциите, за да може детето да разбере причината за поведението си. Тук можем да добавим и отмъстителното поведение, което е проява на агресивно поведение. Децата, които са оставени без внимание и неглижирани започват да вярват, че не са обичани. За това смятат, че ако мразят другите ще са силни и значими. За да помогне на детето да се справи с емоциите си родителя трябва да осъзнае, че отмъстителното поведение е резултат от отчуждение и несигурността, която изпитва детето. За това то има нужда от подкрепа и приемане, а не от наказания. При агресивните прояви е много важно да се отработи емоцията, а не да се акумулира. Родителят дава алтернативата и вместо да чупи играчките си и да удря връстниците си, детето може да има възглавничка, върху която да излива гнева си, да къса вестници (салфетки), да работи с пластелин...
       Задръжки и психосоматика. Става дума за поведението на децата, които отказват да се хранят, да говорят, да ходят до тоалетна или да спят, което е силно притеснително за родителите и хората, които се грижат за тях. Зад подобни протести и задръжки обикновено стои някакво събитие, което е стресово за малкия човек. Раждането на второ дете, тръгването на детска градина са такива събития, които могат да провокират подобна задръжка. А когато често детето го боли коремче или глава, без то да е болно или физически неразположено, обикновено става дума за психосоматика. Децата прибягват до това, защото са тревожни или се страхуват от конкретно събитие (например отиването на детска градина). Този тип детско поведение може да ни насочи към това, че детето се чувства неуверено и не смята, че прави нещата, с които се захване добре. Тогава то избира да избяга от тези ситуации като хленчи и мрънка в нежеланието си да ги направи. Сякаш с поведението си казва: «Оставете ме, боли ме коремчето. За това не очаквайте от мен много, защото ще ви разочаровам». Родителят от своя страна е притиснат от това поведение и се чувства объркан. Препоръката е родителя да наблегне на поощренията и похвалите за усилията, които полага детето независимо колко големи или малки са те в неговите очи.
      За да можем като родители да разпознаем и да сме адекватни на скритите послания на детето си, е добре да бъдем наблюдателни и внимателни за това как то реагира на нашето възпитание. Освен това е важно и умението да наблюдаваме и разпознаваме собствените си емоции. Точно както учим децата си да ходят, да говорят, да се хранят, така можем да ги научим как да се справят с емоциите си, как да ги изразяват, без те да нараняват.

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #5 -: февруари 10, 2014, 11:10:44 am »
Добрите навици

        Само се замислете колко много си приличат възпитанието и огледалото.... Заставате пред огледалото и то ви дава моментално обратна връзка. Същото е и с децата... Възпитавате детето си и не са важни думите, а това, което то вижда като действия и реакции. Децата копират много точно моделите на родителите си. Ето защо първото, което родителят е добре да направи, е един бърз поглед в собственото си огледало. Златно правило на родителя трябва да е: „Винаги се дръж така, както искаш да се държи детето ти”.
Децата имат нужда от сигурността на навиците. Те се чувстват комфортно, когато знаят кое след кое следва. Колкото по-малко е детето, толкова по-добре се чувства с установени правила и навици.
* Хигиенни навици и мисия „Чисти ръце”
 С раждането си бебето е изцяло зависимо от грижите на родителите. Те имат грижата и отговорността за неговото хранене, спокоен сън, къпане, чистота, комфорт и т.н. С всеки изминал ден то расте и тези отговорности преминават в неговите ръце. Обикновено децата обичат водата, но често забравят или имат по-важни дела от това да си измият ръцете (например да играят :) ). Има много полезни песнички за миенето на ръце, които децата пеят с удоволствие и родителят може да ги използува. А за приучаването към миене на зъбките са полезни илюстрации, книжки („Пук и чук”) или плюшена играчка с големи зъбки, за които да се грижим заедно (зайче или магаре са идеални за случая). Нужно е само да активираме вроденото любопитство на детето.
* Сън
 Създаването на ритуали преди сън дава спокойствие и усещане за сигурност на детето. Родителят би могъл да направи кратък списък със стъпките преди лягане. Картинки за по-малките деца вършат чудесна работа, за да не се забравя реда  – пижамка, зъбки, тоалетна, приказка, гушкане, любима завивка, масаж, песничка.... Всичко може да бъде дори нарисувано от самото дете (когато то е по-голямо) под формата на комикс. Фиксира навика и зрително, и двигателно. Сутрешното ставане също би било улеснено с правилата и навиците, които сме създали. Когато знаеш кое след кое следва организацията като възрастен човек ще е много по-лесна и няма да създава напрежение, защото това са автоматични действия, които човек върши без да хаби сили и енергия .
* Общуване и вълшебните думички
 Детето трябва да знае защо е необходимо да се използват „вълшебните думички”  - "благодаря" и „моля”. Ролята на родителя е да обясни, да покаже и да поощри ползването им. Механичното изпълнение на определени действия освобождава време за развитие и творчество.
* Активни занимания и спорт
  Движението е здраве, а разходките, пътуванията, интересните игри навън са винаги по-добрият вариант от стоене вкъщи пред телевизора или компютъра. Любопитството на детето е в основата, то е двигателят, но родителят трябва да налее горивото и да запали мотора. Да танцуваме заедно на музикалния канал, да вземем фризбито в количката за разходка, да имаме винаги под ръка играчка или средвство, с което да провокираме движение!
* Хранене
 Как и с какво се храниш - бързо, бавно, здравословно, „на крак”, с полуфабрикати или с плодове, зеленчуци и повече полезни вещества..., отново е въпрос на създаване на хранителни навици у детето още от най-ранна детска възраст. В свят, в който анорексията и булимията се вихрят в пълна сила, изработването на добри и здравословни хранителни навици е изключително важно. Най-същественото правило е:”Когато се храним, правим само това!” Ако играем, хранейки се, ако четем приказки, хранейки се, ако гледаме филм, хранейки се...ние свързваме храната с други забавления и след време, когато забавления липсват, ги заместваме с храна, която навремето сме „закачили” за тях! Това е и механизмът, по който нещастната жена държи глава в хладилника, а „грозното” момиче се наказва с глад.
Механизмът на създаване на навик е следният:
1. Покажете на детето как да го направи (сгъване на дрехите)
2. Обяснете защо да го прави (за да ни е лесно сутринта да ги облечем)
3. Похвалете, за да получи удовлетворение от стореното (виж колко красиво ги наредихме)
4. Повторете, за да се затвърди (утре вечер ще пробваш сам)
Изследвания са показали, че за формиране на нов навик са нужни 21 дни. Също за толкова дни човек може да се раздели и със стар навик като го замени с нов. Ключов момент тук е постоянството. Защото дори само един ден да се пропусне, това застрашава създаването на навика.

Как да възпитаме добри навици у детето? Всичко се възприема и усвоява много по-лесно и приятно от детето, когато е забавно. Дори това дали ще мислиш позитивно или ще си песимист е  модел, придобит от ежедневното наблюдение на родителя.

 „Посейте постъпка и ще пожънете навик; посейте навик и ще пожънете характер; посейте характер и ще пожънете съдба.” е казал У. Такъри.

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #6 -: октомври 21, 2014, 12:29:36 pm »
Пълен напред към ..... автономността

Удивително е когато пред очите ви детето се развива толкова бързо и всеки ден изненадва с ново знание и умение – усмивка, гукане, завъртане, крачка, думичка, изречение... Процесът е истински активен в изследователския период на детето. Това е периодът през втората и третата година от живота му. Някои автори наричат този етап първи пубертет. Не се плашете за своите малки авантюристично настроени изследователи. Сега е времето, когато ще научат и усвоят толкова много полезни знания и умения, защото една от основните житейски задачи на човек е да придобие автономност.
С всеки изминал ден детето осъзнава постепенно, че притежава собствено тяло, мисли и чувства. То разбира, че това тяло може да изпитва болка, когато тупне по дупе, може да изпитва удоволствие, когато се плиска във водата. Научава се, че с плач се  призовава мама да удовлетвори потребностите, а усмивката е награда. Това осъзнаване означава, че вашето дете ще иска да прави все повече дейности самостоятелно. Така се поставя началото на неговата независимост.
Желанията са много и са на куп - да държи лъжицата само и да се храни, да се облича, да опита на вкус и на зъб като твърдост различни предмети, да се катери по масата и по дивана.... Не спирайте  тези пориви, просто се опитайте да ги направите по-безопасни.
Тъй като желанието изпреварва възможностите на детето, резултатът често би бил незадоволителен за него. Това ще влияе на настроението му. Разочарование, гняв или страх са съвсем нормални емоции, с които всеки от нас може да се справи успешно. Особено когато е наясно, че с всички тези перипетии и разочарования се гради нещо толкова ценно като независимостта на детето му.  Не бива излишно да се драматизира. Важно е вие да му помогнете да се успокои и следващия път да е по-успешен от първия. Също така и да обясните по достъпен за възрастта начин, че всеки опит е вече успех.
Детето става все по-уверено и самостоятелно. Предизвикателства пред родителите в този период са свързани с това
* да осигури постоянна подкрепа и любов, за да се чувства детето сигурно, за да изгради увереността си.
* да осигури максимално безопасно пространство, за да не се нарани детето когато тръгва да изследва света около себе си. Това предполага опасностите по трасето да бъдат отстранени, но не и полето да е изцяло изчистено и празно. Все пак този малък изследовател се нуждае от предмети, които да бъдат обект на неговото внимание и анализ. Различни материи, различни цветове,  предмети с различна грапавина и форма са много полезни в този период, когато детето натрупа своят сетивен опит. То няма нужда от еднообразни играчки (например само плюшени играчки, твърди колички), а  от разнообразие на форми и цветове, което ще обогати неговият опит.
* да се научи кога и как да дава свобода.  Детето има нужда да натрупа своя опит по метода проба-грешка. Ролята на родителя е да следи процеса и да не допуска той да бъде нараняващ и опасен за детето и околните. Така то хем ще опознае света, хем ще изгради самостоятелно предпазно поведение. Без дирижирани и контролирани движения. Важно е родителят да знае какво и как може да направи детето само и да го остави да го направи, вместо като заложник на времето да го върши вместо него. То няма нужда от прекомерен родителски контрол, защото така ще се притъпят инстинктите му няма да развие своята автономност.
* да бъде гид в пътуването и да разказва и показва, когато детето има нуобходимост от това. Книжки с картинки на животни са подходящ спътник в тези интересни пътувания. Както и предмети, издаващи различни звуци – шумкащи, скърцащи, интересни хартийки и целофани, парцалчета с различна повърхност.
* да има реалистични очаквания към детето. Да не очаква от детето да извърши дейност или да има активност, която не  е в неговите възрастови възможности. Майките често сравняват децата си. Хвалят се с постиженията им, с това как и точно на колко месеца са се преобърнали, кога са проговорили, кога са проходили, че дори и кога им е порастнало първото зъбче. Получава се нещо като състезание. Това би могло да накара една майка да пожелае от своето дете също да направи нещо на определената възраст. Помнете, че всяко дете е индивидуално и ако едно дете на 2 години знае 50 думи, а друго дете знае 200 думи, това няма никакво значение. Всеки е индивидуален и следва своя ритъм на развитие.
* да подкрепят изборите и вземането на решения. На едно малко дете може да бъде предоставена възможност да взема решения и да прави избори, разбира се, отново спрямо възрастта си. Изборът на дрешка или цвят, на закуска или играчка за навън развива самостоятелното му мислене.

   Не забравяйте – децата са още «меки», паданията не са фатални; децата са лесни за почистване с «малката си площ», цапането не е трагедия; децата са с кратна памет и внимание, плачът не е драматично страдание... Не забравяйте – децата ви ще трябва рано или късно да заживеят сами и автономията трябва се учи от първия възможен миг в живота!

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #7 -: септември 28, 2016, 02:00:53 pm »
Моят плюшен приятел. Ролята на преходния обект в детското развитие


Често родителите се притесняват от силната привързаност, дори пристрастеност на детето към определен обект (играчка, одеялце или друг предмет). В тази силна връзка няма нищо притеснително, защото тя е етап от детското развитие.
Моето меченце, моето зайче, моето мишленце, моето юрганче, моето одеялце, моята възглавничка..... ролята на този важен за детето обект може да бъде заета от много предмети. Важно е да са приятни на пипане, мекички, даващи усещане за топлина и комфорт. Те са временните заместители на мама.
Детето има нужда от такъв обект, за да може по-плавно и леко да се отдели от майката. От етап на пълна зависимост то пристъпва към етап на относителна независимост и тогава има нужда от нещо, което да направи процеса плавен. Чрез любимата играчка се удовлетворява и необходимостта на детето от илюзии. То се нуждае от  пространство  между реално и фантазно, за да може да премине нетравматично през отделянето от родителите. То има нужда от предсказуем свят и доверие.
От четвъртия месец до около една година бебето развива привързаност към т. нар. преходен обект. Този предмет става много специален и се ползва със специален статут. Той е винаги близо до детето. Когато излиза на разходка, то е непременно в неговите вещи, присъства през нощта и бебето го гушка или просто докосва, за да знае, че е до него. Забравената любима играчка на детето, когато семейството е тръгвало на път, е била причина за спешен обратен завой. 
Любимият предмет е изключително важен в ситуации на тревога, самота и при заспиване. В практиката си имах случай с тригодишно дете, което винаги носеше в раничката си любима възглавничка, дори когато ходеше на детска градина. То имаше нужда да носи възглавничката и по време на обедния си сън да я гушка (вместо мама). Това продължи около година. След което съвсем спонтанно тази ценност остана вкъщи и вече нямаше нужда от нея. Родителите в началото бяха много притеснени, защото това имаше своите неудобства, но в детската градина срещнаха разбиране и подкрепа.
Този специален предмет наричаме „преходен обект”. Той има способността да дава чувството на сигурност - една от най-силните детски потребности. Трябва да се прави разлика между преходен обект и т.нар въображаем приятел. Преходният обект се явява материален заместител на значимия възрастен (майка, баба или който гледа детето). Въображаемият приятел е духовен „съратник”, към който детето се обръща в моменти, в които изпитва потребност от разбиране. В моята практика имах четиригодишно момиченце, оперирано от сливици с отказ от комуникация. Начинът, по който детето проговори, беше именно чрез въображаем приятел, който самото дете „създаде” и чрез който се върна към нормална форма на общуване.
За да придобие своята специфичност и да заеме мястото на най-значим предмет, е необходимо да има някои характеристики:
-   да го избере самото дете
-   да търпи както много гушкане, така и хвърляне, скубане и всичките дейности, чрез които едно дете може да изрази емоциите си върху него
-   да е приятен на пипане, да дава топлина, да има жизненост в него
-   да не се променя (само когато детето реши може да го промени). Често сме виждали такива играчки в окаян вид – скъсани, изцапани, но пък толкова ценни 
-   да  е винаги там, където детето може да има лесен достъп до него. Детето да има контрол над нея по всяко време
Предметът губи своето значение постепенно с разширяване на интересите на детето. Можете да го откриете захвърлен като непотребна вещ, която до вчера е била толкова скъпа за него. Не всички деца преминават по един и същи начин през този период. Погрешно се смята, че деца, на които липсва внимание се привързват към играчките си. Напротив, изследвания са показали, че това явление се наблюдава при деца, които са обгрижвани с достатъчно внимание и любов от родителите. Факт е, че психиката  е саморегулираща се и балансираща система. За това не бива да и пречим. Независимо, че мечето е мръсно и неугледно, независимо от това, че детето гали одеалцето си като в транс докато заспи или има други ритуални движения, е важно родителите да уважават и оценяват детския избор. Това подпомага изграждането на доверие.

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #8 -: септември 28, 2016, 02:01:54 pm »
Детската памет. Как да я развиваме като родители

Паметта претърпява сложно развитие. Но активността на малките деца не изисква сложни форми на памет. Затова паметта им е кратка. Наблюдавала съм как реагират бебетата, малките деца и възрастните, когато лаборант им взема кръв за изследване. Малкото бебенце не разбра къде се намира и какво ще се случи до момента, в който усети болката. След като мине болката, моментално спира и плача. Бебето не преживява предварително събитието и бързо забравя за него. Малкото дете реагира почти по същия начин. Разликата е в това, че ако идва за втори или трети път то вече знае (децата помнят повече негативните емоционални преживявания) и предварително може да поплаче и да се побунтува в желанието си да избегне болката. А възрастният човек три дни преди интервенцията може да мисли как ще му прилошее, как ще припадне когато му вземат кръв и още толкова да страда след това (разбира се, тук хиперболизирам и става дума само за определен тип хора, които имат страх от подобни интервенции). Примерът илюстрира това как емоциите се свързват със събитията, които помним и остават закачени и запаметени в дългосрочната памет на възрастните, а при децата е по-различно...

Паметта от утробата
По време на бременността, след 16-та гестационна седмица се развива слухът. Ембрионът запомня майчиния и бащиния глас още докато е в утробата. Проведени са редица изследвания с четене на едно и също стихотворение от майката в продължение на четири седмици (между 33-та и 37-ма гестационна седмица) и те показват, че в 37-та седмица от бременността, бебето реагира с промяна на сърдечния ритъм на римата, прочетена от майката и не реагира изобщо на същата рима, прочетена от други хора. За това слушането на приятна музика и спокойствието са важни по време на бременността.

Първите месеци
В периода от раждането до 1 годинка на детето служи най-вече разпознавателната памет. След 3-4 месеца то може да запази в паметта си особено значими образи – разпознава лицата на мама и тате, техните гласовете, интонация... За малкият човек всичко е ново и той го опознава с любопитство. Затова е добре да има много цветове и форми около него. Важна роля в развитието на детската памет има въртящата се играчка за креватчето, която освен визуално въздейства слухово и кинестетично на детето. В нашето училище за бременни препоръчваме на майките да говорят на децата си, да им разказват какво правят, какво ще направят заедно, къде ще отидат, независимо, че те не могат да отговарят. За тях е важно да запомнят тези звуци и детайли от общата картина. След 8 месечна възраст детето търси предмети, които познава. За да развиете тази способност скрийте играчка под одеалцето близо до детето така, че то да вижда какво се случва. То веднага ще я потърси и намери. Повторете отново играта, като скриете отново на същото място, а след това смените на ново. Други подходящи игри за тази възраст са гимнастика, която е съпроводена от разказ на майката какво и как прави. Играта „Дай боц” спонтанно се използва от повечето родители и е забавна за децата.

Във възрастта между 2 и 3 годинки.
Детето е мобилно. То се придвижва свободно в пространството и така разширява още повече кръга на познанието. Затова най-активна е двигателната памет. Детето запомня различни действия и движения. Например карането на колело. Който веднъж се е научил на това, няма как да го забрави. Около две годишна възраст на преден план излиза възпроизведителната памет. Детето повтаря думи, движения, имитира животни, може да разказва. Дори си спомня какво се е случило преди 2 или 3 дни и успява да разкаже. В този период децата са като попивателни за приказките, които им четем преди заспиване. Всеки родител знае, че детето му може да повтори дума по дума любимата си книжка, която е четена достатъчно дълго и ако родителят пропусне абзац или промени дума, то веднага ще забележи. Добре би било да питате децата, а те да разказват за минали случки. Те помнят много добре емоционалните събития и могат да разкажат с охота. Игрите, които включват стихче с движение са добър подход – „Дай, бабо, огънче”, „Замазала баба стеничките”, „Варило мишленце кашичка”, детска гимнастика „Да построим къщичка”. Да запомним цветовете на светофара също е достижимо от децата на тази възраст.

Във възрастта между 3 и 4 годинки
Вече можем да говорим за асоциативна памет. При запомнянето на думи, детето намира общи признаци между предметите и ги квалифицира. То знае, че кофичката си има лопатка, на четката и трябва паста, на куклата – дрехи. Умственото и физическо развитие в детска възраст се развиват бурно и едновременно. Ето защо колкото повече едно дете се движи, толкова повече неща може да запомни. Всичко, което предизвиква реакция и емоция се запомня, особено това с отрицателен знак. В тази възраст игрите с картинки и цветове са много полезни. Освен това самите деца могат да направят рисунки. С тези рисунки или изрязани картинки също може да се играе обучително. Родителят ги подрежда по определен ред, а детето го наблюдава. След това се разбъркват и детето трябва да ги подреди така, както са били. Друга игра е свързана с това на детето да се покаже снимка или картинка на любим анимационен герой като му се даде инструкция да запомни най-много детайли – какво прави, с какво е облечен, какви цветове има, какво друго има на картинката. Детето разглежда картинката 20-30 секунди, след което трябва да съобщи какво е запомнило. Естествено, прави го и родителят, за да бъде пълна забавата.

Скъпи родители, не е нужно да правим от децата си гении, да ги засипваме с упражнения и да градим план за светлото им бъдеще. Амбициозни родители започват сериозно обучение в съвсем ранна възраст, но това не е ефективно. Така само обричат очакванията си на неуспех, защото всичко с възрастта си. Просто бъдете информирани и готови да дадете във всеки етап от развитието на детето си това, което му е необходимо. Търпение, повторение и забавление  Изпълнени ли са  и трите условия няма да има никакви трудности.


etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #9 -: септември 28, 2016, 02:02:39 pm »
Хайде да рисуваме....
Какво рисуват децата на различните възрасти и какво ни показват детските рисунки
Рисуването е задължителна детска дейност, която освен забавна е и много развиваща. Колкото и да си малък усмихнатият човек си е усмихнат човек (дори да е от типа „Точка, точка, запетая...”), а чудовището (с големите нокти и страшните зъби) също носи своето ясно послание. В този смисъл рисуването е един прекрасен начин детето да изрази с ръчичките си това, което не може с думи. Дори без да осъзнава точно какво прави. За нас, терапевтите, детската рисунка носи много повече от думите на родителите. Разработени са достатъчно проективни методики, с които ние възрастните можем да надникнем в детския свят.
Нека видим как се развива това умение във времето и какво носи всеки следващ етап.
Да започнем с драскането. Децата обичат да подражават и да опитват различни дейности. За двегодишното дете драскането е супер забава. А в къщи всичко е плоскост, която се нуждае от украса – най-вече стените. Ето защо е добре родителят да „обезопаси” този процес. Например, като купи черна дъска или флипчарт, на които детето да твори както и когато поиска. Дете, което не е имало възможност да се упражнява в драскане започва да пише и да рисува по-късно от връстниците си, които свободно са се вихрили в тази дейност. На тази възраст детето тренира движенията на пръсчетата си и финната моторика, което е полезно за по-нататъшното му развитие. Освен това е забавно да виждаш, че определено твое действие оставя следа. Важно е да се каже, че на тази възраст детето не се интересува от творбата си. За него това е трупане на опит и забавление. Затова не го питайте какво е нарисувало (то няма отговор на този въпрос), а го поощрявайте да го върши. Защото там излива емоциите, които нито може да назове, нито да осъзнае.
След това идват цветовете. По-голямото дете ги познава добре и вече е наясно, че слънцето е жълто, покрива на къщата червен, а дърветата имат зелени клони и кафяв дънер. Интересно и любопитно е да се изпробват различни цветове и форми. Пастелите или тебеширите тук са прекрасно решение. Защото с тях се работи със замах и се изисква пространство. Това е важно за едно дете на 3-4 годинки, защото  когато иска да изтрие нещо, просто го замазва и продължава към следващата плочка  На тази възраст произведенията на изкуството са си истински повод за гордост. Една изложба на малкия художник винаги би впечатлила гостите ни, които няма да са пестеливи на похвали. А за децата полученото одобрение дава увереност и самочувствие.
Във възрастта от 5 до 8 години имаме реални рисунки, които детето рисува по спомен с голяма доза въображение, играе си с цветовете и формите. Би могло да рисува по предварително зададена тема. Всичко това развива интелигентността и  инициативността на детето, както и неговата емоционалност. Има различни начини, по които едно дете може да твори. Добре е родителят да осигури възможности на детето да избира как точно да развива тази значима дейност. Например, рисуването с пръсти е много подходящо за по-активни деца. То е хем забавление, хем е в контролирана среда. В моята практика използвам често рисуването с топчици пластелин, което е терапевтично за тревожни и хиперактивни деца. Предимствата на тази техника са в това, че докато правиш топчицата масажираш дланите си и това релаксира. Освен това, натискът, който се изисква при размазването на пластелина върху картончето също е вид отдушник, през който се отработват емоциите.
Рисуването ангажира двете мозъчни полукълба и е от творческите дейности, които помагат на детето да развива въображението. А въображението е  в основата на много креативни и често гениални решения, които са важни при постигане на поставените цели. През рисуването децата могат да ни покажат много свои мисли и чувства, стига да имаме очи да ги видим и разберем. Ето защо пазете старите рисунки на детето си. Те са мил спомен, чрез който можем да проследим развитието му. Можем да разчетем в кой етап от развитието си как се е чувствало детето и какво е преживявало, какви са били страховете му и дори как се е преборило с тях.


etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #10 -: септември 28, 2016, 02:03:13 pm »
Поощренията – „инструкции за употреба”

Колко пъти днес критикувахте детето и неговото справяне? Колко пъти поощрихте детето си и го похвалихте? За съжаление, повечето родители ще направят по-дълъг списък, отговаряйки на първия въпрос.
Често в кабинета и в www.e-therapy.bg чувам от родителите думите „ама ние не го правим за лошо, то е за негово добро”. Знам много добре и другата родителска премъдрост, че „никой не мисли зло на детето си”,. Но нима детето прави „злини”, защото е лошо и го иска? Просто има нужда някой да го хване за ръка и да му покаже кое е добро и кое е лошо. Това може да се  случи по различни начини – чрез поучаване, чрез четене на лекции, чрез личен пример, чрез наказания или чрез поощрения.
Поощрение и самостоятелност
Самостоятелността на детето е ограничена от неговата възраст. Ролята на родителя е да предоставя възможности детето да проявява самостоятелността си. Детето ще се научи много по-бързо и ефикасно от т.нар. естествени последствия, вместо да бъде постоянно спасявано или наказвано от „родителя-сянка”. Когато се сърдиш, пропускаш да си играеш и забавляваш, когато цопаш в локвите ще трябва да се приберем, за да се преоблечеш, когато не искаш да ядеш, оставаш гладен. Тези последствия са прости и ясни и децата много бързо ги разбират. 
Поощрение и инициативност
    Поощрението е важно за инициативността на детето. Колкото повече се поощрява едно дете в дейностите си, толкова повече се грижим за нестихването на познавателния му интерес (който е двигател във всяка възраст). Ако наказваме и поставяме ограничения, то ще имаме пасивно и неуверено дете. Ще се формира външен локус на контрола, което означава, че детето ще вярва, че нищо не зависи от него и бързо ще приеме логичното „тогава защо да се напъвам”. Поощрението показва на детето, че то е добро такова, каквото е и ние го обичаме. За да бъдем адекватни като родители е необходимо да разберем какво пречи на детето да се изявява:
•   Страховете (от наказание или от неуспех). И за нас, и за децата ни ще е лесно да ги научим да споделят кога и от какво се страхуват.
•   Незнание и неумение. Двегодишното дете не би могло да нареди пъзелите, които сте извадили от тавана и с които сте толкова горди, но с развитието на компетентността и поощряването на инициативността и това ще се случи между три и шест годишна възраст.
•   Неувереност. Как да бъде уверено едно дете, ако родителят е негова сянка и постоянно го подпомага, поправя, моделира и с две думи му казва „Ти не знаеш и не можеш, остави аз да го направя”..... и така до към 50 годишна възраст на „детето” 
•   Условната любов или „Ако си подредиш стаята, мама ще те обича”... Нима безпорядъкът или изцапаната тениска е пречка за мамината любов?! Звучи абсурдно, нали? Освен това е и  абсолютно объркващо за детето като го провокира самото то да се превърне в манипулатор.
•   Неясни и прекалено строги правила.  „Защото аз така ти казвам” (на въпроса на детето защо днес не може да поиграе пред блока). Често повод за конфликти в двойката са моделите на двамата родители,  например когато единият родител е либерален, а другият авторитарен.

Капанът на наказанията
Единственото, което детето ще научи от наказанието, крещенето и агресивното поведение на родителя е, че по-силният физически винаги печели и ефективният начин да се справяш в различните ситуации е точно този. Вместо наказания могат да се използват методи, които няма да унижат детето и да посеят гняв в душата му. При малките деца върши работа отвличането на вниманието и точните правила, а при по-големите деца - очакването за награда при определено поведение. Ето и няколко съвета:
•   Давайте кратки, точни и ясни послания на детето.
•   Старайте се забраните и правилата да са съобразени с възрастта на детето. Например: „Забранявам ти да си играеш с пластмасовата бутилка!” Хора, безумно е, защото тя е страхотна – може да си сменя формата като я настъпиш, да и се маха капачката, да се пълни с разни дребни неща и вода и отгоре на всичко издава страхотен звук, когато я тупкаш по мебелите  (остава на заден план въпросът, че ви боли главата от шефа и сте ядосана на колежката... това не е проблем на двегодишното дете)
•   Нека наказанията са съотносими към “провинението”. Разхвърляната стая не е достоен повод за наказание тип ”Няма да излизаш три седмици”, а повод да се научи детето да я подрежда и да се чувства комфортно в нея. Но опитът да се изскубнеш рязко от ръката на мама и да пресечеш оживено кръстовище спокойно си отнася шляпане по дупето.
•   Да не се връщаме назад: станалото – станало, последствията – понесени. Без натяквания и вадене на стари случаи.
Най-добрият начин да се намалят проявите на лошо поведение е да има изобилие от поощрения за добро поведение. Защото наказаното за поведението си дете реагира емоционално, може да се почувства засрамено, да провокираме вина в него и то да се обезвери.  В крайна сметка нали идеята не е да накараме децата да се чувстват зле, за да се държат добре. Златно правило във възпитанието е да се критикува постъпката, а не детето. Всеки неуспех би могъл да се приеме с чувство за хумор. Все пак детето ви е съвсем нормален човек, а не програмиран робот или божество.


etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #11 -: септември 28, 2016, 02:04:25 pm »
Братя и сестри – поредност на децата, ревност, борби и коалиции

Още през 20-те години на 20 век Алфред Адлер е забелязал, че поредността на децата в семейството влияе върху изграждането на характера и на стратегиите за справяне. Проблемите, силните и слабите страни на хората зависят както от темпераментовите особености, така и от реда, който имат в семейния модел.  Семейството е първото място, в което детето изпробва различни стратегии, за да се социализира и да се пребори за внимание и признание.

Поредността на децата в семейството

Първото дете първо започва да търси своето място и има най-голям избор от стратегии – дали да стане доброто дете, малкият манипулатор или непослушкото – чаровник. За това и повечето първи деца смятат, че е задължително условие да са винаги първи във всичко и да са най-добрите. Това поражда и амбицията им на по-късен етап.  Давайте на първото си дете точно толкова гушкане и близост, колкото и на второто. Позволявайте на първото си дете, толно толкова грешки и провали, колкото и на второто.
Второто дете открива, че първото място е вече заето   Остава му да бъде комбинативно и да си избере друга роля - ако първото ще е „доброто и послушното”, то второто ще е „малък непослушко”, на който все му се разминава.  Рядко вторите деца решават да изместят първото от позицията на първо и да станат още по-добри и още по-успешни. Ако това дете е и средно, то неговата позиция не е от най-благоприятните. То ще бъде прекрасен медиатор и помирител. Но може да се почувства недооценено, без привилегиите на първото и без предимствата на най-малкото. Не позволявайте в семейството да има двоен и троен стандарт. Правилата трябва да важат за всички, независимо дали са „още малки”. Не забравяйте за съществуването на средното дете, поради единствената причина, че почти не го забелязвате и не ви създава проблеми. То има нужда от своето специално време.
Най-малкото дете има доста благоприятна позиция. От него не се очаква кой знае какво, родителите са вече доста улегнали, имат опита от първото или първите деца и много по-спокойно реагират на поведението и реакциите на детето в тази позиция. Това му дава доста голяма доза свобода и възможност за развитие. То свободно може да изяви талантите  си, без да се очаква от него да продължи семейната професия например (каквото е очакването към първото дете). Авантюристични и смели са. Жалко е, че не можем да гледаме първото дете като последното, но не бива да забравяме, че последното дете има опасността да попадне в среди, които не са подходящи за възрастта му. Причината за това е илюзията му, че е по-голямо, защото е „въоръжено” с речника и опита на по-големите.  Изключително важен е контролът и наблюдението над най-малкото дете.
Единственото дете има и предимствата, и недостатъците на всички останали позиции. Към него са се насочили всички родителски очаквания, страхове и  изисквания. Разбира се, то получава и цялото родителско внимание, но и също така е натоварено с всички родителски амбиции. Тъй като няма други деца в семейството, единствените деца се сравняват с възрастните. Тук има опасност детето да  не е доволно от постиженията си, тъй като гони винаги много висока летва. Родителят на единствено дете има привилегията да бъде целият свят за него и да има силна и сигурна връзка с детето си. Важно обаче е да не забравя никога, че тази връзка не може да продължи безкрайно и един ден детето може да остане абсолютно самотно. Ето защо контактът с деца трябва да е много чест и много активен от първия миг в отглеждането на единствено дете.

Детронация и ревност
Когато второто дете се появи, първото дете е поставено пред сериозно изпитание. То преживява една от сериозните кризи в живота си, която наричаме детронация. Загубата на внимание децата приемат като загуба на любов, ето защо е толкова драматично. В родилния дом, в който работя, честа гледка са сърдитите каки и батковци, които роднините постоянно питат „харесва ли ти бебето, нали е много сладко, обичаш ли го”.... Ако детето каже, че го обича още от първия миг, да знаете, че сте го принудили да излъже Психологически невъзможно е това да се случи. Детето на първо място е объркано от това, че цялото внимание е насочено към бебето и на второ място е разочаровано, че бебето не може веднага да се включи в игрите, които е планувало. Имало е 2-3 годишни дечица, които отказват да се хранят и да пият вода в такъв адаптационен период. Това си е защитен механизъм на личността и затова подходът на родителите  е много важен. Съветвам майките,, когато наближи термина на раждане, да скрият у дома на различни места малки изненади за първото дете, които то всеки ден да открива, когато майката е вече в болницата. Това му създава усещането, че е в постоянна връзка с мама. Тя мисли за него и го обича много. Така детето много по-лесно адаптира към новата ситуация. Някои деца регресират – например искат да пият от шише, да си имат биберон, да говорят на бебешки, защото това са нещата, които прави бебето и е обект на внимание. Това бързо отшумява, защото по-голямото дете вижда, че не му върши работа, а и то вече е минало този етап от развитието си. Родителите трябва да знаят, че детето преживява криза и да подходят с внимание  към това като дадат своята подкрепа с любов.  Колкото повече деца, толкова повече радост.... С раждането на второ дете любовта на родителя не се разделя, тя се удвоява 

Конфликтите и конкуренцията между братя и сестри
Не е никак лесно да се конкурираш „по майка”.  Децата без да съзнават се оглеждат и сравняват.  Конкуренцията между децата в семейството е и повод за конфликти.
Конфликтите между братя и сестри са съвсем нормални и децата имат нужда от тях, за да изградят личността си. Част са от ученето е да воюваш за собственото си място, способността да казваш НЕ и да откриеш собствената си идентичността. Ролите на куче и коте плашат родителите, сякаш децата им се мразят, завиждат си  и имат непреодолими различия, които не могат да изгладят. Конфликтите имат развитие – в началото се състезават за вниманието и любовта на мама. Тази борба  е често тиха и отшумява с възрастта и преодоляването на кризата. След това идва състезанието за притежания. Каквото има единият, трябва да има и другия, за да не си завиждат и да не си чупят играчките. Те знаят, че им се полага еднакво внимание и изразяват това с еднакви притежания. Споровете за вещи са зов за внимание. С обострянето на чувството за справедливост (8-9год) идват и конфликтите за справедливост. Тези битки са и доста бурни и поради тази причина забележими за родителите. Те вместо да нагнетяват ситуацията с опит за арбитраж, биха могли просто да бъдат отдушник за детските емоции, без да вземат страна в спора. Техника, която е много работеща тук е „интервю от горещата точка”. Родителят е „репортер”, който безпристрастно снема „показанията” на участниците в спора и „отразява” новината също толкова безпристрастно. Братята и сестрите имат нужда да бъдат изслушвани поотделно, да бъдат успокоени, според нуждите им и да бъдат насочени в собственото русло на развитие. Прегърнете децата си едновременно, позволете им да се изкажат, а после им дайте възможност да помечтаят за това как ще им е най-хубаво, каква е тяхната желана ситуация.
Ключови правила:
1.   Не сравнявайте децата
2.   Изтъквайте положителните страни на всяко едно от децата си и неговата уникалност
3.   Не очаквайте от по-големите деца да отглеждат по-малките. Прекалено голямата отговорност  може да ги пресира.
4.   По-големият не е нужно да отстъпва – сякаш неговите желания и емоции са маловажни. Напротив – емоциите и на двете деца са важни и значими!
5.   Не правете децата си зависими от вас – нито физически, нито емоционално.



etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #12 -: септември 28, 2016, 02:04:59 pm »
Да възпиташ дете оптимист

Всички ние постоянно правим избори в живота си и един от важните избори е в това дали да наблегнем на негативното или на позитивното около нас. Тази нагласа не се появява изведнъж. Тя зависи от множество фактори. Ще разгледаме три от важните фактори в детска възраст, от които зависи оптимистичната нагласа към света и хората – моделите на родителското поведение, самооценката и уменията за общуване. 
Отдавна е доказана връзката между мислите и това, което ни се случва. Успехът на всеки е свързан с аспирациите му за постижение. Колкото повече положителни опити има едно дете, толкова по-големи аспирации за постижение ще има. Малките деца са най-оптимистични, защото разполагат с голяма доза познавателен интерес, който ги движи напред и са жизнени и енергични. Уверени са в успеха, не се отчайват и позволяват бързо да им мине.
Нека видим как изглежда песимистичното и оптимистичното мислене на едно дете в конкретна ситуация. Например любимият въпрос на всяко дете „Дали ще ми купят играчката?”. Песимистичните мисли тук изглеждат така: „Няма да ми я купят, те никога не го правят, никой не ми угажда, никой не ме обича...”, а оптимистичната страна е „Сигурно ще ми го купят, но ако не го направят ще си разменим играчки с приятеля ми и ще си поиграя”. И двата модела са въпрос на заучаване и попиване от родителското поведение.

Моделите на родителско поведение
От родителя зависи дали ще наблегне на негативната или на позитивната страна на живота. От един „дефект” почти винаги може да се постигне ефект (спомнете си популярната фраза за лимоните и лимонадата). Прекалено обгрижващите и черногледи родители ще създадат страхливо дете, което няма да вярва в собствените си способности, а ще разчита на късмета и случайността. Отношението на детето към света и околните ще е лишено от доверие и оптимизъм. Другата крайност е свързана с прекалено поощряващите (до неадекватност) родители, които товарят децата си с огромни очаквания (например пухкавелката до стройните и кльощави гимнастички). Правилното родителско поведение е свързано с даването на толкова свобода на детето, за колкото то се е преборило и според възрастта му. Например момиченце на 5 години би могло да изпере роклята на куклата си, след това да се справи и със собствената си блузка, но няма как зареди и пусне пералнята само... Важен момент при „мрънкащите” и „увличащите” родителски стилове е къде самият родител поставя акцент. Защо родителят решава, че подходящ момент за възпитание е този, в който той се връща ядосан от работата и вади натрупаната негативна емоция върху детето си. Фрази от рода на: „Прибери си играчките, стига си се лигавило, не викай силно, не скачай.....” могат само да покажат колко тежко е минал деня на родителя, но не и да възпитат у детето дисциплина и ред. В този случай акцентът е върху личността на възрастния, а не върху детето. Горният речитатив би могъл да звучи съвсем различно: „Еха, хайде да подредим пак стаята, за да е красива, да го направим като големи, а не като глезени бебета, тихо и без да викаме и скачаме...” Хубаво е да си даваме сметка за това. Увличащите родители подават естествено и практически оптимистичния модел.
 
Самооценка
Самооценката е ключов момент в създаването на оптимистично мислене и поведение. Детето с положителна самооценка приема околните като добронамерени и е по-малко склонно да се изолира. Детето с ниска самооценка е по-скоро враждебно към света, защото смята, че светът е враждебен към него. Увереното дете по-често поема инициатива и е склонно да рискува, което е в основата на успеха. Неувереното дете е по-пасивно и разчита на външните фактори, като е склонно да ги обвинява за неуспеха си и да омаловажава себе си, когато е постигнало успех.
Представете си дете, което е издебнало мама и е хвърлило с мерак голямата си метална кола в калната локва. Освен, че е опръскано цялото, то безутешно започва да реве и за „изчезналата” си количка... Негативният родител ще каже:”Видя ли се, само да те оставя за миг и глупостите започват! Нека ти! Сега ще ходиш мръсен и няма да имаш вече количка!” Позитивният ще каже през смях:”Опааа, това моето дете ли е? Колко е кално, а количката му е изчезнала... Бързо да я извадим и измием! Работа ни чака – дрехи ще перем... Хайде, играта свърши днес, да видим утре пак толкова бързо ли ще си тръгнем...?” С първото поведение създаваме дете, което е убедено, че не го бива почти за нищо и грешките му са почти винаги фатални. С второто създаваме оптимист, който знае, че може да греши, но и може да поправя грешките...

Умение за общуване
Приемането на хората също може да бъде черно – бяло. Опитът ни показва, че с позитивни хора се общува по-лесно и приятно, отколкото с недоволните и мрънкащите (каквито са обикновено негативно мислещите). Позитивността, радостта, усмивката са заразни, също както злобата, завистта и нещастието. Чували сте за „енергийните вампири” – те са хора с негативна нагласа, а общуването с такъв тип хора е буквално изстискащо силите. Факт е, че негативно настроените хора боледуват по-често от тези с позитивна нагласа. Може да се каже, че възпитавайки детето си в оптимизмът, ние го ваксинираме срещу  депресия. Ето защо моят съвет към родителите е да поощряват  децата си да се сприятеляват и да са активни в отношенията с другите деца. Защото уменията за общуване са залог за успешност. Не бързайте да квалифицирате като „лошо” съседското дете, което пищи, дърпа се или блъска някое дете в градинката. По-скоро го използвайте за пример на това как изглежда дете, което е тъжно, ядосано или просто не знае как да си поиска нещо...Бъдете добър пример за подражание – децата безпогрешно виждат двуличието. Точно затова те много бързо го издават с факти на бабата, колежката и всеки, зад гърба на който сме злословили. Бъдете спътник в мечтите и поощрявайте интересите, талантите и активността на детето. Колкото и да сте мразили заниманията по пиано, не го пренасяйте към детето и не убивайте порива му. Може пък на него да действа релаксиращо, а не затормозяващо като на вас! Научете го да забелязва доброто във всяка ситуация, за да не преживява драматично загуби и неуспехи. А това ще е възможно само, ако научите и себе си!:-)
 

etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #13 -: септември 28, 2016, 02:06:06 pm »
Ролята на приказките в отглеждането на детето

Приказките са първото социално учене за детето. От тях то се учи кое е добро и кое е лошо, как е добре да се постъпва и как – не. Те са особено ценен опит, който детето запечатва емоционално още от най-ранно детство. Приказките помагат на детето да се запознае с всичко наоколо – хора и характери, отношения и постъпки, ситуации и стратегии. Дори и най-палавите деца са подвластни на магията на приказното, тъй като се активира техният познавателен интерес и вродено любопитство.
В миналото приказките се разказваха в среда на сензорна депривация – когато детето си ляга вечер в тъмното или край огнището, без картинки и звуци. Единствено интонацията и думите на възрастният стимулират въображението на детето в максимална степен. То само си представя героите, обстановката, ситуациите и неговата фантазия работи на пълни обороти.
Съвсем до скоро разказването или четенето на приказка също даваше голяма възможност на децата да фантазират и да изградят свой образ на героите и ситуациите. Книжките не бяха толкова цветни, рисунките бяха по-скоро графични и това даваше поле на изява на детското въображение.
Приказките днес са хипереалистични. Книгите са все по-цветни и с 3D елементи, а филмите са 4D (внимавайте на каква възраст водите детето си и на какво филмче, тъй като мечката от „Смело сърце”, която се нахвърля и напада може да стресне детето, когато то е за първи път на 3D кино). Многото поднесени на готово образи стимулират минимално въображението. Моята дъщеря знае, че Снежанка е с точно опредлена и конкретна синя рокля, на главата си има червена панделка и изглежда точно както Уолт Дисни са я нарисували. В моите детски представи Снежанка наистина беше не така пищно и цветно облечена, но си беше моята лична представа за това момиче. Ето защо въпросът „Как си представяш Пепеляшка, с каква рокля, с какви коси....?” би могъл да ни върне силата на загубеното в миналото въображение.
Различните поколения поднасят приказките по различен начин. Бабите разказват, майките четат, а с другите деца (в детската градина) детето играе сюжетно-ролеви игри и влиза в образите от приказката. Всичко това обогатява и развива детето и неговата реч, възприятия и фантазия.

Видове приказки и подходящата възраст на детето за въвеждането им.
Приказките с главни герои животни са най-подходящи за малките деца (2-3г.). Удачни са точно тези животни и тази природа, която имаме в нашата страна. Слончето и жирафа също носят свои особености и характеристики, но е добре да бъдат въведени малко по-късно, защото не са толкова близки и познати. Лисица от нашите народни приказки е хитруша, кокона, комбинативна, но въпреки това често надхитряна. Вълкът е глупав, лош и страшен, но пък винаги е победен. Много по-въздействащо за детето е когато тези приказки, освен звуково се комбинират и с възприемане чрез тактилен контакт. Как точно баба Меца ходи, как Зайо Байо скача, как Ежко Бежко боцка и всичко това под формата на масаж на гърба или на ръчичката на детето. Това действа опознавателно и релаксиращо. Подходящи приказки са „Болен здрав носи”, „Трите прасенца”, „Косе Босе”, „Дядовата ръкавичка”, „Бабо Мравке, где така?”, „Работна мецана” и т.н.. Те носят ясни послания, достатъчно са кратки за задържане на вниманието на малкото дете и някои от тях са в стихотворна форма, което ги прави лесно разпознаваеми и запомнящи се. Бъдете артистични и разказвайте на децата си емоционално, с различна интонация, мимика и жест. Приказките за чудовища, вещици и магьосници в този период от развитието на детето не са подходящи.
Битовите приказки дават идея за мястото, където детето расте, за етноса,   за особеностите, за бита и му помага да опознае народопсихологията. Техните главни герои са Хитър Петър, Настрадин Ходжа, Тримата глупаци и т.н. Приказки като „Мързелан и Мързеланка” и „Който не работи, не трябва да яде” показват на детето ситуации, в които и то самото може да попадне. Разбира се, в приказката всичко е хиперболизирано и дори на предметите и на цветята са дадени човешки характеристики - Житената питка се търкаля сама и говори, цветята танцуват и пеят. Необичайното става възможно, а във всяка приказка има поука, която е достъпна за възрастта на децата (4-5 г.)
Вълшебните приказки са подходящи за по-големите деца (5-7г.). Те са много по-описателни и създават богати впечатления от героите и ситуациите. Наред с класическите вълшебни приказки като „Пепеляшка”,”Спящата красавица”,”Огнивото” би било добре да вървят и нашите български вълшебни приказки – „Неродена мома”, „Тримата братя и златната ябълка”, „Златното момиче”. В тях е заложена основната идея, че каквото и да се случи винаги има начин, по който доброто ще победи лошото и и справедливостта ще възтържествува. Тези приказки помагат и при преодоляването на редица страхове и трудности в този възрастов етап. 
Приказките обогатяват въображението и развиват речта. Те са чудесно възпитателно средство. Освен, че са забавление и игра, те подпомагат развитието на детето и култивират нестандартно мислене и креативност.


etherapy

  • Global Moderator
  • Member
  • *****
  • Публикации: 1323
    • Профил
    • Ел. поща
Re: Е-therapy в поредица от статии за Pufies
« Отговор #14 -: септември 28, 2016, 02:06:52 pm »
Кой се крие в тъмното?
Родителски подходи към страховете не детето


Ние, родителите, знаем много добре, че Баба Яга не се крие под леглото, Торбалан не взема децата през комина, а призраците са само в приказките. Но и твърде често плашим децата си точно с тези персонажи, които детската фантазия е способна да увеличи многократно. Страхът е нормална и полезна човешка емоция. Той е защитна съставка на инстинкта за самосъхранение. Детските страхове преминават през различни етапи и в определена възраст един страх е водещ за детето. Основните страхове са от изоставяне, от тъмнина и от самота. Това са естествените страхове на израстването. Полезно е родителите да познават тези етапи, за да могат да реагира адекватно, когато детето проявява страх.
Първият страх, който се формира в най-ранна детска възраст (7 - 9 месеца), е от непознати. Той е свързан с различаването на близки и чужди хора. Страхът от раздялата със значим възрастен също е сред първите, които се появяват. Затова децата харесват обстановката да не се променя, да имат режим, който им дава яснота кое след кое следва. Всичко ново и непознато е страшно в тази възраст (а за някои хора и в по-късна). Ето защо поведението на майката е изключително важно в този най-ранен период. Темпераментът на детето също се отразява върху страховете. Например по-реактивните деца изпитват по-голямо безпокойство в присъствието на непознат, докато по-спокойните могат дори да не регистрират на присъствието му. 
Във възрастта около година – година и половина се появяват страхът от тъмното и страхът от изоставяне. Хубаво е детето да носи някакъв предмет в себе си, който да го свързва с вас – ключ, пръстен, гривна, малка играчка. Страхът от тъмното не се потушава с изправяне на малкия човек очи в очи с него, като го оставим в тъмната стая и очакваме да бъде „смел”. Поставете в стаята на детето нощна лампа, позволете му да гушка любимата си играчка, прочетете приятна приказка или попейте приспивна песничка като го галите (стихчето „Тихо” на Леда Милева също е много подходящо). Това му помага да се чувства сигурно. 
Двегодишната възраст е характерна със страхове от животни. Това е обективен страх и понякога детето е било свидетел на кучешко сбиване или е било стреснато от  куче или котка. Тези страхове са относително лесни за корекция, когато събитието не се повтаря, те често отшумяват. А и не всяко дете изплашено от куче формира устойчив страх, който да се превърне във фобия. Имайте пред вид, че ако вие изпадате в истерия от паяк или мишка, детето също би се страхувало от тях.
След двегодишна възраст до към шест години най-актуални са страховете от въображаеми заплахи, страшните персонажи от приказките,  високи звуци, нараняване, кошмари,  високо, дълбоко. Полезно в тази възраст е използването на приказки за справяне със страха от тъмното – за зайчетата, които се сгушват в хралупата (в която е тъмно), за хитрите прасенца, които са се справили с вълка (опасността от непознати), Хензел и Гретел, които са победили заедно с Баба Яга (измислените персонажи).... В приказките доброто винаги побеждава.
Родителското поведение от типа „Торбалан не съществува, Баба Яга е измислица, стига с тези глупости....”, не само че не успокоява детето и не решава проблема със страха, но и го кара да „заключва” страха още по – навътре в себе си, дори да се срамува от него. Това противоречи на един от най-често използваните начините за преборване със страховете – като ги разкажеш и по този начин ги изнесеш извън себе си. Когато детето сподели, че се страхува от нещо (от тъмното, от чудовища, от тамасъми....), адекватното родителско поведение е свързано с това да се изслуша детето и то да разкаже в защитена среда точно и конкретно как изглежда този страх, колко е голям, колко е грозен, колко е лош... подробно и с детайли. Всичко това първично ще извади от детето част от напрежението.
Родителят може да създаде цял арсенал от „тайни оръжия”  срещу страховете. Нужно е само въображение, малко артистичност и търпение. Талисмани, играчки–пазители, войска от камъчета около леглото или магически помощници (каквито могат да са пръчици, кестени, пръстени, шапки невидимки, вълшебни кърпички и каквото се сетите и ви е под ръка). Малки кутийки или вътрешност на шоколадово яйце могат да са чудесен трезор за вълшебно зрънце, бобче или малка играчка, която да има пазителски и вълшебни свойства. Водещата идея във всичко това е, че страхът винаги може да се победи и то по много и различни начини.
Не плашете детето си! Имайте предвид, че то ви вярва и приема казаното от вас като „чиста монета”. Децата са наивни и искрено вярват в приказките, пълни със страшни персонажи.
Бъдете спокойни и уверени в отглеждането на детето си! Децата са скачени съдове с майката и улавят и най-малката тревога или страх, която прехвърлят върху себе си.
Имайте търпение и изслушвайте неговите страхове и тревоги! Това ще му помогне да извади част от напрежението като разкаже, да се отдалечи от страха като го извади на лист и го нарисува. След това лесно да го победи или омаскари на рисунката, защото той ще е безсилен.
Бъдете креативни и артистични! Всеки враг или страх може да бъде победен с фантазия.
Използвайте въображението на детето,  за да преборите страха. Детският страх се отличава с наситеност и сюжетност. Колкото по-подробно ви опише детето страха, толкова повече детайли могат да ви помогнат в изготвянето на стратегията. А то ще има най-важното – авторството на стратегията.
Не забравяйте, че нито едно дете не се ражда страхливо, такова го прави родителското отношение и точно то може да му бъде „другар по оръжие” в справянето със страха.