Здравейте! Дълго търсех място, където да се почувствам "като у дома си", за да мога да пиша. Може да се каже, че имам материал да пиша по почти всички раздели на този под форум (то- има ли човек без проблеми), но имам един основен проблем. Мисля, че тук е мястото да го споделя. Ще се опитам да бъда максимално откровена и обективна, защото този проблем може да се каже, че съсипва живота ми, а и се отразява негативно на моите близки. Тормози ме от много години - от както се помня. Имам проблем с общуването. От нещата ,които съм чела и слушала ми прилича на социофобия. Особено след като гледах предаване по телевизията за различни фобии. И проявите на социофобията се припокриват с това, което изпитвам. Това се проявява в определени ситуации, когато да речем хората очакват нещо от мен, но не се чувствам достатъчно способна или глупава. Когато са по-висшестоящи или по-добри от мен в моите очи. Имам много неща за разказване назад в живота си (всеки е преминал през какво ли не), имала съм проблеми от всякакво естество (но и тези в психиката ми винаги ги е имало). Понякога съм се чувствала щастлива. Имало е периоди, в които съм била напълно затворена в къщи- без да има с кого да общувам, с кого да излизам...След това се появява един период , в който се случва нещо, намествам се някъде, почвам да излизам, хващам си гадже (страшни драми, поради моите проблеми) , ....после късаме.., аз пак съм в тъжен период, няма с кого да излизам, затварям се....... Такива неща, които съпътстват живота може би на повечето хора. Но аз сега съм на 28 години. Както казах, зад гърба си имам много преживени неща (няма да се впускам да разказвам всичко) и винаги съм имала тези проблеми в общуването. Даже и с близките ми понякога така се притеснявам да говоря, изчервявам се, потя се. Където и да започна работа- проблеми- не мога да комуникирам, особено с по-висшестоящите. Имам комплекси. Когато се наложи да казвам нещо или да попитам- въобще да говоря или да съм в център на внимание- просто се панирам до такава степен, че изглеждам смешна, бъркам думите, изреченията, блокирам просто. Толкова ми е трудно. Понякога с някои хора си говоря нормално, но в повечето случаи съм паника. Сега съм в майчинство. Бях в особен период от живота си, в който той (мъжът) ми подаде ръка и ме спаси от безизходица. Той е много добър, но не знам- може би покрай мен и той се отдръпна от хората. Аз нямам никакви приятели, не мога да се сближавам, прекъснах връзка с всички стари познати (просто винаги съм избягвала да се сближавам) . Съвсем сама съм, няма кого да поканя на гости, на рожден ден. Приятелка, с която да споделям. Така се живее ужасно. Той също няма много приятели. Почти с никого не общуваме (освен с родителите си и роднини). Искам това да се промени и да мога да се сближавам и сприятелявам с хора. Не искам детето ми да бъде като мен , но как да му дам друг пример. За сега той е много общителен, надявам се това да не се промени. Но след като аз нямам смелост да общувам с хората и постоянно страня от тях, как да осигуря друга среда за него? Скоро майчинството ми свършва и не знам на къде да потегля. Колегите и шефовете ми така радушно ме приеха в началото, а аз – студена, притеснителна, само странях от тях. Те също се отдръпнаха. Сигурно няма да ме приемат отново. Не знам вече какво да правя. Преди години си мислех и се надявах това да отшуми, но напротив- не се променям и става все по-зле. Благодаря, че изчетохте това. Не искам да бъда песимист и да си казвам- не виждам смисъл. А искам да престана да бъда странна и затворена. Но как?
