Покажи участието
1
Най-личните Ви тревоги / Защо се промених толкова много?
« -: февруари 14, 2011, 08:20:01 pm »
Доста време умувах дали, след създалата се гнилостно – блатна обстановка във форума, ми е точно тук мястото и момента да изляза от „ сеирджийското „ си поведение на една от само четящите, според някои участници в последните дискусии. Но тъй като от няколко месеца ме мъчи подобен проблем ( на нетърпиимост към околните, неприемане на чужди мнения, навици и характери), който обаче се появи не в публично пространство, сред много непознати, а тук при мен в дома, който в момента обитавам. Ще започна с някой случили се вече неща до този момент, за които съм писала в по- старите теми.
Преди около година и половина имах особено дълбоки депресивни състояния във връка с факта, че нямаше как да се откъсна от нелюбим за мен човек. Но успях да превъзмогна това, което ме натискаше към дъното, започнах да се намирам и лека полека осъзнах какво наистина искам, за да се почувствам отново в хармония със собственото си аз. Взех някои твърди решения, смело твърдя, че получих огромна помощ, съвет и подкрепа от доста съфорумци, с които имам щастието да се познавам лично. Сега съм в перфектна форма откъм усещане за свобода, сила, самочувствие, желание да движа напред по пътя към близки и далечни цели. Или както писа Емпрес, четвъртата ми чакра е запълнена на 100 процента, тоест „ Там е усещането за сила, за можене, за лекота, за щастие. Когато там „ти е пълно”, имаш чувството, че светът е твой.”
И именно от тук тръгва противоречието- уж се чувствам перфектно, а не е съвсем така?! Поради промените в личен план, се наложиха и някои битови промени – тоест сега с бившия ми партньор сме физически, емоционално, финансово разделени но все още обитаваме едно жилично пространство – в чужбина съм, скоро започнах работа и няма как да се отделя сама със сина си на този етап. Наложи се да пуснем нови хора, които да заемат празните помещения и съответно да делим общия наем, което облекчава финансово всички нас .
Моя проблем обаче е в негативизма, натрупан към българските мъже, с които ми се наложи да живея три години под един покрив и виждам ориенталския им начин на мислене, поведение, мързел, безхаберие, безотговорност към всичко общо и така нататък. От тези обстоятелства в мен се натрупа едно доста плашещо чувство на непоносимост и доста озлобление дори към тук живеещите, желание да правя постоянни забележки, да посочвам грешки без да се замислям за тона си, особено много се дразня от един член на нашия малък колектив, който за мен вече е придобил формата на глутница лешояди, които искат да ми завземат цялата лична територия. Съвсем съзнателно влизам в безсмислени спорове и се впрягам на теми свързани с ролята на жената в домакинството. Тоест – тук смятат, че жената трябва да чистим готви и чака мъжа със салата и ракия ...............при споменаването на което аз съм в полуистерия и съм готова да удуша първия срещнат български мъж ( да подчертая- при мен има ясно изразена категоричност- никога вече връзка с българин, който мисли като ориенталец). Но в този проблем не искам да задълбочавам.
Виждам се как бягам от тяхното присъствие, за мен времето, когато цялата мъжка орда се връща от работа е най- омразното и гледам да се кача в своята стая, нито присъствам на събиранията им, нито искам да деля с тях една маса, искам просто да изчезна и да се събудя сутринта докато няма все още никой. Събота и неделя понасям много тежко, когато всички са около мен. Вманиачих се да си прибирам личните вещи на какви ли не странни места, само и само да не ми ги ползват останалите. Лошото е, че в къщата има и едно момиче, което прие много лично ( приятелят му е от съквартирантите ни) мнението ми, че българския мъж е мързелив и не помага на жена си изобщо. Това девойче сега почти не ми говори, а на мен ми е все тая. Дори понякога се чувствам по- добре, когато умишлено съм повдигнала подобен спор и съм натяквала своето мнение по въпроса.
Не искам да моля никого от съквартирантите си за помощ, каквато и да била, не искам никой от тях да закача и мен. Не мога да се позная до каква степен съм се променила и то не в добра посока. А допреди известно време изобщо не бях такава – не се имам изобщо за зла вещица, а сега се оказва, че истината е друга. Макар че навън, с колегите, с чуждите хора, с тези които не са в къщата ми и не навлизат в личното ми пространство, съм си усмихната и доброжелателна, винаги готова да бъде насреща и да раздава себе си.
Знам, че това ще се промени, когато имам възможността да се преместя от неприятната за мен среда. Но тъй като това все още е в сферата на добрите пожелания, тъй като е свързано с добри финансови доходи, просто търся начин да бъда в мир първо със себе си, а после и с неприятните околни. Но съм безпомощна да преодолея неприязънта към останалите. Обръщам се за съвет тук, защото наистина ТРЯБВА насила дори да се справя с това. Объркано ми е и затова може би не мога да обясня като хората случващото се с мен.
Плаша, се че и синът ми е сред цялата тази цапаница...вижда и чува какво се случва.
Преди около година и половина имах особено дълбоки депресивни състояния във връка с факта, че нямаше как да се откъсна от нелюбим за мен човек. Но успях да превъзмогна това, което ме натискаше към дъното, започнах да се намирам и лека полека осъзнах какво наистина искам, за да се почувствам отново в хармония със собственото си аз. Взех някои твърди решения, смело твърдя, че получих огромна помощ, съвет и подкрепа от доста съфорумци, с които имам щастието да се познавам лично. Сега съм в перфектна форма откъм усещане за свобода, сила, самочувствие, желание да движа напред по пътя към близки и далечни цели. Или както писа Емпрес, четвъртата ми чакра е запълнена на 100 процента, тоест „ Там е усещането за сила, за можене, за лекота, за щастие. Когато там „ти е пълно”, имаш чувството, че светът е твой.”
И именно от тук тръгва противоречието- уж се чувствам перфектно, а не е съвсем така?! Поради промените в личен план, се наложиха и някои битови промени – тоест сега с бившия ми партньор сме физически, емоционално, финансово разделени но все още обитаваме едно жилично пространство – в чужбина съм, скоро започнах работа и няма как да се отделя сама със сина си на този етап. Наложи се да пуснем нови хора, които да заемат празните помещения и съответно да делим общия наем, което облекчава финансово всички нас .
Моя проблем обаче е в негативизма, натрупан към българските мъже, с които ми се наложи да живея три години под един покрив и виждам ориенталския им начин на мислене, поведение, мързел, безхаберие, безотговорност към всичко общо и така нататък. От тези обстоятелства в мен се натрупа едно доста плашещо чувство на непоносимост и доста озлобление дори към тук живеещите, желание да правя постоянни забележки, да посочвам грешки без да се замислям за тона си, особено много се дразня от един член на нашия малък колектив, който за мен вече е придобил формата на глутница лешояди, които искат да ми завземат цялата лична територия. Съвсем съзнателно влизам в безсмислени спорове и се впрягам на теми свързани с ролята на жената в домакинството. Тоест – тук смятат, че жената трябва да чистим готви и чака мъжа със салата и ракия ...............при споменаването на което аз съм в полуистерия и съм готова да удуша първия срещнат български мъж ( да подчертая- при мен има ясно изразена категоричност- никога вече връзка с българин, който мисли като ориенталец). Но в този проблем не искам да задълбочавам.
Виждам се как бягам от тяхното присъствие, за мен времето, когато цялата мъжка орда се връща от работа е най- омразното и гледам да се кача в своята стая, нито присъствам на събиранията им, нито искам да деля с тях една маса, искам просто да изчезна и да се събудя сутринта докато няма все още никой. Събота и неделя понасям много тежко, когато всички са около мен. Вманиачих се да си прибирам личните вещи на какви ли не странни места, само и само да не ми ги ползват останалите. Лошото е, че в къщата има и едно момиче, което прие много лично ( приятелят му е от съквартирантите ни) мнението ми, че българския мъж е мързелив и не помага на жена си изобщо. Това девойче сега почти не ми говори, а на мен ми е все тая. Дори понякога се чувствам по- добре, когато умишлено съм повдигнала подобен спор и съм натяквала своето мнение по въпроса.
Не искам да моля никого от съквартирантите си за помощ, каквато и да била, не искам никой от тях да закача и мен. Не мога да се позная до каква степен съм се променила и то не в добра посока. А допреди известно време изобщо не бях такава – не се имам изобщо за зла вещица, а сега се оказва, че истината е друга. Макар че навън, с колегите, с чуждите хора, с тези които не са в къщата ми и не навлизат в личното ми пространство, съм си усмихната и доброжелателна, винаги готова да бъде насреща и да раздава себе си.
Знам, че това ще се промени, когато имам възможността да се преместя от неприятната за мен среда. Но тъй като това все още е в сферата на добрите пожелания, тъй като е свързано с добри финансови доходи, просто търся начин да бъда в мир първо със себе си, а после и с неприятните околни. Но съм безпомощна да преодолея неприязънта към останалите. Обръщам се за съвет тук, защото наистина ТРЯБВА насила дори да се справя с това. Объркано ми е и затова може би не мога да обясня като хората случващото се с мен.
Плаша, се че и синът ми е сред цялата тази цапаница...вижда и чува какво се случва.
