Мога само да споделя малко опит... Ние си поживяхме няколко години сами преди малкият човек да извести за себе си, бяхме преживели доста неща през тези години и когато забременяхме, нямаше много въпроси какво и как. Таткото ставаше все по-ангажиран с напредването на бременността - когато започна да усеща движенията на детето през корема ми, когато започнахне заедно да ходим на курсове за родители и когато една акушерка ни научи как да определяме коя част от телцето усещаме и как той да слуша сърчицето на детето само с ухо. И един ултразвук в късен месец също го впечатли много, макар за мен и детето това да не беше приятно изживяване. Мъжете явно имат нужда от повече визуална и сензитивна информация, но това е разбираемо някак. Срещите с други родители също много помогнаха и сега съм убедена, че ще ревнува много, че не може и той да кърми

Но може да прави много други неща - например да го къпе, да го носи в слинг навън (той сам си избра модела, след като му предложих избор и му обясних плюсовете и минусите на всеки модел

, да си играе с него и да му разкарзва приказки и пр. Според мен, важното е и двамата родители да са на едно ниво на съзнание, когато се стигне до детето. Иначе, исторята по-горе ми е болезнено позната от наши близки семейства

Сигурна съм обече, че има начин да се излекуват емоционалните рани къкто при татакото, така и при майката, а после те сами ще решат дали искат да продължат заедно непред или всеки по свой път. Майката определено търси помощ, но дали таткото е готов вече да потърси такава и да се вгледа малко в себе си?